Ник Пиццолато - Галвестън

Зачопли устната си и се взря в отминаващата нощ; лицето й потрепери, сякаш всеки миг щеше да откачи — като лист, брулен от силен вятър.

— Никой никога не дойде да го потърси. На мен вече ми беше втръснало, а и почти бях свършила парите. Той никакви не ми остави. Познавах едно момиче. — Пак млъкна и потрепери, спазъм разтърси гръбнака й и тя затули уста.

— Какво?

Лицето й се разкриви и тя заплака. После си избърса очите и изправи рамене.

— Познавах това момиче, Вонда. Тя беше отседнала в същия хотел. Каза ми, че работела за себе си. Тя беше, ами, нали се сещаш… аз нищо не разбирах от тия работи, ама така, както говореше Вонда, звучеше приятно. А изглеждаше и някак си порядъчно, щото дори го имаше в указателя. „Елитен ескорт“. Като истинска фирма. Та, тя ми каза… Вика: „Ако те бива в нещо, никога не го прави безплатно.“ Не е ли забавно? Почти разумно, а?

Тя се извърна към мен.

— Знаеш ли, напомняш ми на някого. На един тип от групите, дето пастрокът ми им се кефеше. „Олмънд Брадърс“. На единия от обложката на плочата.

— Единият от собствениците на „Елитен ескорт“ е Стан Птитко — казах. — Срещала ли си го?

— Не. Но мисля, че май съм чувала името му един-два пъти. Тъй де, още съм нова. Кой е той?

— Той е оня, дето се опита да уреди убийството ми тази вечер.

— А…

— Разправяше за приятелката си. Вонда.

— Да. — Очите й се насълзиха и светлините на таблото заплаваха в тях. — Вонда се държеше добре с мен. Свърза ме с някои други момичета, нейни познати. Никак не беше отдавна. Не можех да си плащам наема. Бях го закъсала. Обаче… обаче тя… — Тя тръсна глава, сякаш отричаше някакво обвинение, и затули уста.

— Тази ли беше Вонда — попитах, — в къщата? В спалнята?

Тя кимна, дребните й мускулести рамене се затресоха.

Оставих я да си поплаче.

Когато вече можеше да говори, тя продължи:

— Казаха ни, че ще е лесно. Само ние двете да обработим оня тип. Точно когато той се беше захванал с Вонда, ония тримата нахлуха вътре. Тя се събличаше, когато те влязоха — на мен ми трябваше повече време — и те… Те не й дадоха да се облече. Блъскаха го оня, докато не им показа къде е това, което търсеха. После го застреляха.

Обаче Вонда… ами, тя беше гола. И двете се бяхме ошашкали, никога не бях виждала нещо подобно. Те… ъъ… те… — Тя пак тръсна глава, сви мъничко юмруче и се заудря по бедрото отново и отново. Имаше хубави крака и според мен не биваше да ги посинява. — Закараха я в спалнята. Казаха… накараха ме да седна. Те казаха, че били, че били… — Тя продължи, като заекваше тежко: — Казаха, че аз съм била афтърпартито. Господи… аз съм… ох… — Тя заскърца със зъби и се хвана за корема, сякаш я бяха ударили. — Толкова, толкова се радвам, че ги утрепа тия шибаняци…

— И аз се радвам.

Тя отърка очи с длани. Имаше фини кости и макар и разстроена, у нея личеше оная сурова твърдост, която си беше чисто тексаска — тъпата и необуздана гордост, която добре познавах. После осъзнах нещо.

От доста време не се бях сещал за рака си. Нещо повече, беше ми добре. Все едно бях някакъв герой.

Все едно я бях спасил.

Замислих се какво значи късмет и какъв съвършен изстрел бях произвел. Какъв късметлия бях, че не откриха стилета или че спусъкът не се беше задействал, когато ме пратиха в несвяст и са ме извлачили във фоайето.

Оставих Роки да плаче и да забива нокти в бедрата си — направих го с толкова дискретност, колкото пикапът позволяваше. Пуснах касетка на Рой Орбисън.

В зависимост от местата, през които минавахме, нощта около нас сменяше оттенъците си от мастиленочерно през червено и виолетово до избеляло жълто, което трептеше като тюл пред тъмата, сякаш се виждаше как мракът се спотайва под светлината, а после пак потъвахме в мастиленочерно. Миризмите във въздуха се меняха от морска сол и борова дървесинна каша до амоняк и горящ петрол. Дървета и блатисти местности притискаха пътя около нас, минахме над басейна на Ачафалая по дълъг мост, висящ над течен мрак, и аз си спомних гъстите плетеници от лози и горски дървета, когато бях дете: как зеленият листак изглеждаше пълен със сенки и как ми се струваше, че в тези сенки се е изпокрил половината свят.

Кули на рафинерии пламтяха в нощта и тяхната диря от яркосив пушек ме накара да си представя Лорейн, седнала на онзи плаж в Галвестън, сгушила глава на гърдите ми, а аз й разказвам за памуковите поля. Запитах се какво ли би си помислила за всичко това.

Преди няколко години бях платил на един да издири къде се намира. Беше се омъжила. Още пазех записани новото й име и адреса и понякога исках да замина и да я потърся. Но това беше преди десет години, а аз винаги съм бил твърде стар за нея.