Ник Пиццолато - Галвестън

— Млъкни.

Питах се преди колко ли време мъжете с облекло на командоси е трябвало да се обадят на Стан. Навън светът съвсем се бе притаил. Живите дъбове и кленове около парка сякаш не шумоляха, само се надвесваха над тези кутийки в безветрието, а от другите осветени фургони не се чуваше и виждаше нищо. Никой не минаваше пред прозорците; мъждивото им сияние огряваше клоните изотдолу, осветяваше пластмасовите играчки и гумите, разхвърляни из калните дворове. Запалих лампата в коридора.

Оставих пистолета върху капака на септичния резервоар, измих си лицето на мивката в банята, изтърках си ръцете до лактите със сапун с пемза и мехурчестата вода се оттече в розов водовъртеж.

Извадих чиста риза и изрових от шкафа малък сейф от онези, дето ги използват в банките. Вътре имаше малко над три хиляди долара, фалшива шофьорска книжка и фалшив паспорт, бях си ги направил преди години. Моят пенсионен фонд. Свалих от лавицата кутия патрони.380-и калибър, чистичък автомобилен номер, още дрехи и нахвърлях всичко в един стар войнишки брезентов чувал.

Момичето седна на единственото кресло в дневната — голям фотьойл марка „Лейзибой“, в който заспивах повечето от вечерите. Армия от празни бирени кенове „Хайлайф“ се бе строила на пода около креслото — съвсем истинска армия; с нож бях изрязал отстрани в кутиите лентички, които бях загънал надолу като ръце, а горните дъна бях изправил като глави. Свършил бях всичко това, докато гледах „Форт Апахи“ [8] Уестърн от 1948 г. на режисьора Джон Форд с Джон Уейн и Хенри Фонда. — Бел. прев. , и малко ме досрамя, че тя ги видя. Фотьойлът беше поставен точно срещу телевизора с видеото и колекцията ми от касети до него.

— Много филми имаш — отбеляза тя, — а никакви мебели. — Погледът й обходи бирените кутии върху килима.

Размахах пистолета насреща й.

— Връщай се в пикапа. По-живо!

— Но нали сега дойдохме! Всичките ти филми са стари.

Имах почти пълната колекция с филми на Джон Уейн на видеокасети и ми беше жал да я зарежа. Бях я събирал години наред.

— Тук не е безопасно — казах. — Мърдай или ще си имаме проблеми.

Когато отидохме при пикапа, смених с отвертка номера на колата с новия, който бях подпечатал преди години; съвпадаше с номера на форда на един зъболекар от Шрийвпорт.

Най-добре щеше да е просто да се качим на шосе Ай-10 и да тръгнем на запад, докато излезем от Луизиана. Можехме да караме и на изток, но в Мисисипи не съм добре дошъл, а в западна посока след няма и три часа вече си в Тексас, което беше за предпочитане.

Хвърлих чувала в каросерията на пикапа. Сейфът и папката от къщата на Сенкевич заврях под моята седалка. Вляхме се в движението по междущатското шосе.

— Та, защо ония мъже искаха да те убият? — попита тя.

— За глупости. Заради една жена. — Треснах по кормилото и осъзнах колко съм се вбесил от това. — Ето колко струва животът ми.

Искаше още да й разкажа, аз обаче не възнамерявах да се раздрънквам. Попитах я какво е станало, че е опряла до занаята. Бях разбрал, че е проститутка — и тя, и приятелката й бяха изпратени да оправят Сенкевич в дома му.

— Още имаш кръв по лицето — каза тя.

Погледнах се в огледалото, а нейният малък пръст ме докосна леко под челюстта.

— Ето тук.

Избърсах се с малко плюнка. От другата страна на касетата беше записана Лорета Лин. Точката на челюстта ми, където тя ме допря, се загря и леко взе да пулсира. Опитвах се да я предразположа да говори, защото така по-лесно щях да се оправя с нея, а и не исках да изпадне в още по-голям шок. Или може би просто съм имал нужда да слушам нечий глас. Започвах да осъзнавам всичко и е възможно да съм искал някой да ми говори.

— Давай, продължи с това, което разказваше — казах.

— Какво беше?

— Как си се докарала… докъдето си се докарала.

— А, да.

Вече ми беше разказала, че е от Ориндж, Тексас, точно на границата с Луизиана и недалеч от Порт Артър, където бях израсъл. Твърдеше, че е на осемнайсет. Избягала в Ню Орлиънс преди около пет месеца с някакво момче, по-голямо от нея с няколко години.

— Той беше същинско бедствие. Тоби. Нямаше просто по-кофти тип, с когото да тръгна. Каза, че познавал сума ти хора в града, дето можели да ни намерят работа. И приказките му едни такива, все едно наистина имаше връзки. Беше обратен, та си виках, сигурно казва истината. Колкото до работата… накрая единствената, дето успя да намери, беше да шитка трева на някакви хора из Сен Рош и Лоуър Найнт [9] Квартали в Ню Орлиънс. — Бел. ред. . После реши да удря в грамажа… Да крадва, нали схващаш. Да си натрупа собствен запас. Тоя период хич не беше добър за мен. И един ден повече не го видях. Не се върна в стаята. Не го знам дали е умрял, или просто се е наложило да избяга, защото е направил още някоя глупост. Обаче изчезна.