Фредерик Форсайт - Кобрата

Напредващият в полета си „Бийч“ имаше два часа във въздуха зад гърба си, гълташе последните капки гориво от основните си резервоари в крилата, а междувременно го водеше помощник-пилотът. Някъде долу и малко напред по курса буканиърът подскочи под удара на РПИ, стрелна се по пистата и изрева над тъмното море. Нощта бе безлунна.

Шейсет минути по-късно бразилецът бе в точката на прехващане и обикаляше с ленивите 300 възела. Някъде югозападно спрямо него, невидим в тъмнината, „Кинг Еър“ се влачеше във въздуха вече на резервните резервоари благодарение на двамата помпаджии, които се бъхтеха зад пилотската кабина.

— Издигане на 12 хиляди, продължи в кръг — обади се топлият глас от Невада. Подобно на Лорелай, гласът бе достатъчно изкусителен, за да подмами мъжете в смъртна опасност. Но зад инструкциите стоеше „Сам“, който бе съобщил, че „Кинг Еър“-ът се е издигнал над облачната покривка.

Дори без луна звездите над Африка са изгарящо ярки, а облачният „пейзаж“ е като бял чаршаф, отразяващ светлината сред набор от сенки в бялата си повърхност. Буканиърът бе насочен на позиция пет мили зад „Кинг Еър“ и 300 метра над него. Мендоса огледа бледото „плато“ пред себе си. Не беше съвсем равно — тук-там от него стърчаха възлите на високи купести облаци. Намали скоростта, защото му се стори, че настига целта си прекалено бързо.

И тогава я видя — сянка между два облачни „хълма“, нарушаваща линията на стратуса. За миг изчезна, после изникна пак.

— Виждам го — съобщи той. — Нали няма грешка?

— Няма грешка — успокои го гласът в ушите му. — Просто в небето няма нищо друго.

— Разбрано. Искам контакт.

— Контактът потвърден при първа възможност.

Той отне от тягата, но дистанцията продължи да се скъсява. Свали предпазителя. Целта леко помръдваше в прицела на оръдието и образът се увеличаваше. Четиристотин метра.

Двата потока снаряди се възпламениха при опашката на „Бийч“-а. Тя се натроши на парчета, но снарядите продължиха да нахлуват навътре във фюзелажа, напред към допълнителните резервоари за гориво и пилотската кабина. Помпаджиите загинаха, преди да разберат какво става, разкъсани на парчета. Двамата пилоти щяха да последват съдбата им, но експлозията на горивото ги довърши по-бързо. Както и при „Трансол“, самолетът имплодира, пръсна се на пламтящи парчета и те полетяха през облачната пелена.

— Целта е свалена — съобщи Мендоса. Още един тон кокаин нямаше да стигне до Европа.

— Прибирай се — обади се гласът. — Курсът ти е…

Алфредо Суарес не можеше да избира дали да предаде на Дона поредицата лоши новини, или да му ги спести. Но пък господарят на Картела не бе оцелял толкова дълго в едно от най-опасните обкръжения на земята без силно развито шесто чувство за опасност.

Малко по малко той принуди своя директор на пласмента да му разкаже всичко: двата кораба и сега вече двата самолета, загубени, преди да стигнат до Гвинея-Бисау; двете моторници в Карибите, които така и не бяха стигнали до срещата в морето и оттогава никой не ги бе виждал, включително осемте им души екипаж; плейбоят, изчезнал с цял тон пуро, предназначен за ценни кубински клиенти в Южна Флорида. И катастрофата в Хамбург.

Суарес очакваше дон Диего да се вбеси. Но се случи точно обратното. Още като малък Дона бе научил, че учтивостта не бива да се забравя дори когато човек е раздразнен за някоя дреболия и че наистина големите катастрофи изискват джентълменско спокойствие. Така че помоли Суарес да остане в стаята, а самият той запали една от любимите си черни пурети и излезе да се разходи из градината.

Разбира се, че вътрешно едва сдържаше чудовищния си гняв. Закле се, че ще се лее кръв. Че ще има раздиращи ушите писъци. Че ще посее смърт. Но на първо място идваше анализът.

Не можеше да има никакви доказателства срещу Роберто Карденас. Разкриването на един негов платен агент в Хамбург бе вероятно лош късмет. Игра на случайността. Но не и останалото. Не и пет кораба в морето и два самолета в небето. Това не можеше да е дело на силите на реда и закона — те щяха да дадат пресконференции, щяха да се пъчат и да се снимат до конфискуваните бали. Беше свикнал с това. Позволяваше им да злорадстват за дреболиите. Цялата кокаинова индустрия струваше триста милиарда долара годишно — повече от националните бюджети на повечето страни извън G30 на най-богатите.

Печалбата беше толкова голяма, че никакви арести не можеха да спрат армията доброволци, които със зъби и нокти драпаха да заемат местата на мъртвите и затворените. Печалбата бе такава, че дори Бил Гейтс и Уорън Бъфет изглеждаха като дребни пласьори. Кокаинът ежегодно създаваше богатство, еквивалентно на всичко притежавано от тях двамата съвместно и натрупано за целия им живот. Година след година…