Фредерик Форсайт - Кобрата

На Кобрата не му пукаше за американските и европейски улични банди. Тези боклуци не бяха негов проблем. Но всяко напускане на сцената от някой дребен помощник на Картела увеличаваше по експоненциален закон темпото на прехващанията. А загубата преди предаването пред портала на кея се поемаше от Картела. Само че поръчките трябваше да се изпълнят отново. А това нямаше да е възможно.

Алваро Фуентес определено не смяташе да пресича Атлантика чак до Африка във вмирисано старо рибарско корито подобно на „Белеса дел Мар“. Като първи заместник на Алфредо Суарес той избра 6000-тонния товарен кораб с общо предназначение „Арко Соледад“.

Корабът бе достатъчно голям, за да има каюта за капитана, не кой знае колко голяма, но лична, и тя беше взета от Фуентес. Нещастният капитан трябваше да спи на койка в каютата на първия си помощник, но той си знаеше мястото и не повдигна въпрос.

Както бе пожелал Дона, „Арко Соледад“ бе пренасочен от Монровия, Либерия, за Гвинея-Бисау, където като че ли се коренеше проблемът. Но корабът все пак превозваше цели пет тона чист кокаин.

Беше един от корабите, минали през Хуан Карлос. Под ватерлинията имаше два стабилизатора, заварени за корпуса. Но те играеха двойна роля. Освен че стабилизираха корпуса и повишаваха обтекаемостта, както и подобряваха условията за екипажа в бурно море, те бяха кухи и всеки съдържаше по два и половина тона много добре опаковани бали.

Основният проблем с тези подводни тайници беше, че можеха да се пълнят и изпразват само когато корабът е извън водата. Това предполагаше или големи усложнения с използването на сух док с всички опасности да се появи нежелан свидетел, или оставането на съвсем плитко по време на отлив, което пък означаваше часове чакане.

Но Кортес бе монтирал практически невидими ключалки, чрез които един леководолаз можеше бързо да освободи големи панели на всеки стабилизатор. След свалянето на панелите балите, а те бяха херметически опаковани и вързани една за друга, можеха да се изтеглят и да изплуват на повърхността, за да бъдат прибрани на борда на посрещача.

„Арко Соледад“ носеше в трюмовете си напълно законен товар кафе и всички необходими документи, за да докаже, че каргото е платено и очаквано от търговска компания в Бисау Сити. С това добрите новини свършваха.

Лошите новини бяха, че „Арко Соледад“ отдавна бе засечен благодарение на описанието на Хуан Кортес и фотографиран отгоре. Докато пресичаше 34-тия меридиан географска дължина, обикалящият из небето „Сам“ го бе снимал, бе направил сравнението, бе идентифицирал кораба и бе информирал ВВБ „Крийч“ в Невада.

Невада съобщи на Вашингтон, а запуснатият склад в Анакостия извести „Балморал“, който потегли за прехващане. Майор Пикъринг и леководолазите му знаеха какво търсят, къде се намира и как да задействат скритите ключалки.

През първите три дни в морето Алваро Фуентес се придържаше стриктно към дадените му указания. На всеки три часа, денем и нощем, пунктуално изпращаше имейли до очакващата го съпруга в Баранкуила. Тези съобщения по правило са толкова обичайни и с толкова банално съдържание, че АНС във Форт Мийд едва ли щеше да се главоболи с тях, ако не бяха предупредени. При това положение те съвестно ги извлякоха от киберпространството и ги изпратиха в Анакостия.

Когато патрулиращият на 12000 метра височина „Сам“ видя, че „Арко Соледад“ и „Балморал“ са на 40 морски мили един от друг, програмата му задейства заглушаването и търговският кораб попадна в мъртва зона. Когато видя откъм хоризонта да се задава хеликоптер и да се насочва към тях, Фуентес направи извънредно обаждане. Или по-скоро опит за такова, понеже съобщението не можа да бъде излъчено.

Нямаше никакъв смисъл „Арко Соледад“ да оказва съпротива на облечените в черно командоси, които се прехвърлиха през перилата. Капитанът разигра сценка на възмущение, като размахваше документите на кораба и копията на поръчката за кафе от Бисау. Само че мъжете в черно не му обърнаха внимание.

На крещящите: „Пиратство!“ капитан, членове на екипажа и Алваро Фуентес бяха сложени белезници и качулки, а после ги отведоха на кърмата. В мига, в който майор Пикъринг се увери, че те не виждат нищо, заглушаването бе прекратено и той извика „Балморал“. Докато корабът се приближаваше, двамата леководолази се заловиха за работа. Работата отне около час. Знаеше се, че кокер шпаньолите няма да са нужни, и този път ги бяха оставили на кораба-майка.