Фредерик Форсайт - Кобрата

Валдес взе двамата си помощници. Единият беше нисък, но несъразмерно широкоплещест. Другият бе висок, кльощав и с обезобразено от шарка лице. И двамата носеха чанти, на които бе спестен митническия контрол. В крайна сметка всички експерти се нуждаят от работните си инструменти.

Главореза изглеждаше непретенциозен гост. Поиска самостоятелна кола и се поинтересува за добър ресторант извън града. Ромеро му предложи „Мар Азул“ на брега на Мансоа зад Куинхамел, заради пресния омар, който бе емблема на заведението. После предложи сам да откара гостите си дотам, но Валдес отклони идеята, взе карта и напусна с едната горила зад волана. Отсъстваха почти до края на деня.

Ромеро бе заинтригуван. Тези хора, изглежда, не се интересуваха от неговите безотказни процедури за приемане на карго и изпращането му по трасетата към Северна Африка и Европа.

На следващия ден Валдес заяви, че обядът край реката бил толкова великолепен, че искал този път да го повторят четиримата. После се качи на джипа до горилата, който, изглежда, щеше да замести трайно редовния шофьор на Ромеро. Ромеро и кльощата седнаха отзад.

Новодошлите като че ли познаваха маршрута добре, защото без да правят справки с картата, безпогрешно се провираха през Куинхамел — неофициалната столица на племето папел. Папел бяха загубили влиянието си след като предната година президентът Вейра — един от тях — бе насечен с мачете на парчета от армията. След това диктатор бе станал генерал Гомес, той пък баланта.

След града обозначеният с табели път за ресторанта се отклоняваше от основното шосе и поемаше по пясъчна алея в продължение на десетина километра. Някъде по средата на разстоянието Валдес кимна встрани и горилата зави по почти несъществуваща пътека към явно изоставена ферма за кашу. В този момент Ромеро започна да ги умолява.

— Тихо, сеньор — спокойно нареди Главореза. Но понеже Ромеро не спря, кльощавият извади нож с тънко острие и опря върха под брадичката му. Ромеро се разплака.

Фермата беше най-обикновена барака, но в нея имаше стол. Ромеро бе прекалено разстроен, за да забележи, че някой е завинтил краката на стола за пода, за да не може да се клати.

Разпитваните бяха много делови и безстрастни. Валдес не правеше нищо освен да разглежда с ангелското си малко личице дърветата кашу наоколо — бяха буренясали, а плодовете необрани. Помощниците му измъкнаха Ромеро от джипа, вкараха го в бараката, съблякоха го до кръста и го вързаха за стола. Онова, което последва, отне час.

Започна Животното, защото за него удоволствието продължаваше до момента, когато разпитваният губеше съзнание — тогава той предаваше щафетата. Помощниците му използваха амоняк за свестяване и след това Валдес просто задаваше въпроса. Въпросът беше само един. Какво е направил Ромеро с откраднатото карго?

След около час нещата отиваха към приключване. Човекът на стола вече беше престанал да крещи и от разбитите му устни се процеждаше тихо стенание. След кратка пауза двамата мъчители започнаха отново. Якият отговаряше за удрянето, слабият — за рязането. Това си им бяха специалностите.

Към края Ромеро бе станал неразпознаваем. Вече нямаше уши, очи и нос. Всичките му стави бяха счупени, а ноктите изтръгнати. Краката на стола бяха стъпили в локва кръв.

Валдес забеляза нещо в краката си, наведе се, взе го и го изхвърли през отворената врата в огнената пещ навън. Към парчето веднага се приближи краставо куче. По муцуната му се стичаше бяла пяна — беше бясно.

Главореза извади автоматичен пистолет, прицели се и стреля. Куршумът мина през задницата на животното. То остро изквича и се свлече, предните му лапи задраскаха безпомощно, защото задните му крака вече бяха безполезни. Валдес се извърна, прибра пистолета и меко нареди:

— Довършете го. Не го е направил.

Останките на Ромеро умряха след мушване с острия нож в сърцето.

Тримата от Богота дори не опитаха да скрият онова, което бяха направили. Тази задача можеше да се остави на заместника на Ромеро Карлос Сонора, който щеше да поеме нещата. Почистването щеше да е полезно за делото, а едновременно с това щеше да е и гаранция за бъдеща лоялност.

Тримата съблякоха изплесканите си с кръв пластмасови дъждобрани и ги навиха. Всички бяха плувнали в пот. Когато си тръгнаха, бяха особено внимателни да стъпват далече от окървавената муцуна на умиращото куче. То лежеше и щракаше с челюсти във въздуха, но до хвърленото парче, което го бе подлъгало да излезе от бърлогата си, оставаше цял метър. Парчето бе човешки нос.