Фредерик Форсайт - Кобрата

— Красив е — прошепна Мендоса.

— Радвам се, че ви харесва — разнесе се глас зад него. Той се обърна и видя слаба четирийсетинагодишна жена. Тя му подаде ръка. — Аз съм Колийн, вашият инструктор във връзка с модификацията.

Капитан трети ранг Колийн Кек никога не се бе качвала на „Бук“- във времената на буканиърите във флотската авиация не бе имало жени пилоти. Тя бе постъпила във флота по принуда и оттам я бяха прехвърлили във ВВС. След като бе придобила права за хеликоптерен пилот, най-сетне бе постигнала мечтата на живота си — да лети на изтребители. След 20 години служба се бе уволнила и сега й бе хрумнало да се присъедини към ентусиастите. Бивш пилот на „Буканиър“ й бе помогнал да се преквалифицира за този тип самолет, преди да е остарял до степен да не може да лети.

— Очаквам го с нетърпение — отвърна Мендоса и се усмихна.

Върнаха се в странноприемницата и обядваха — плащаше Декстър. Обучението започваше на следващия ден. Майор Мендоса и шестчленният му екип по поддръжката, който щеше да го съпроводи до остров Фого, бяха нужни на Декстър за последния ден на юни, така че той замина за Вашингтон навреме за следващата група идентификации от Джереми Бишоп.

TR-1 рядко се споменава и още по-рядко може да се види. Това е невидимият наследник на прословутия шпионски самолет U-2, на който Гари Пауърс е свален над Сибир през 1960 година, но който въпреки това впоследствие е използван, за да се открият съветските ракетни бази, построени в Куба през 1962 година.

По време на Войната в Залива от 1990/91 година TR-1 е основният шпионски самолет на Америка, способен да лети по-високо и по-бързо от всички други и да носи камери, които могат да предават изображение в реално време. Декстър бе поискал да заеме един TR-1, който да оперира от американската база в Пенсакола, и той току-що бе пристигнал. Започна работа през първата седмица на май.

С помощта на неуморния Бишоп Декстър бе открил корабен конструктор, притежаващ таланта да идентифицира почти всеки кораб от почти всякакъв ъгъл. Конструкторът почна работа с Бишоп на последния етаж на склада в Анакостия, докато под краката им се трупаха одеяла за страдащите в Третия свят.

Обсегът на TR-1 достигаше Карибския басейн с презареждане при необходимост в Маламбо, Колумбия, или някоя от американските бази в Пуерто Рико. Шпионският самолет изпращаше снимки с висока разделителна способност на пристанища и заливи, задръстени с търговски кораби, както и снимки на кораби в открито море.

Въоръженият с лупа корабен експерт се взираше в изтегляните от Бишоп снимки и ги сравняваше с вече научените подробности за корабите от списъка на заварчика.

— Този — казваше от време на време и посочваше някой от десетките кораби в някое карибско пристанище — трябва да е „Селена“. — Или: — Ето го. Няма съмнение. Същите размери и без кранове. — И после поясняваше на объркания Бишоп: — Среден тонаж, една товарна стрела, монтирана на носа. Това е „Вирген де Валме“. Базиран в Маракаибо.

И двамата бяха експерти и като всички експерти не бяха способни да вникнат в специалността на другия. Но заедно постепенно идентифицираха половината от флотилията на Картела.

Никой не ходи на островите Чагос. Забранено е. Това са малка група коралови атоли в центъра на Индийския океан на две хиляди километра южно от полуостров Индостан.

Ако достъпът до архипелага беше разрешен, на островите — също като на Малдивите — можеше да има хотели, които да се възползват от тихите лагуни, целогодишното слънце и недокоснатите от човешка ръка коралови рифове. Вместо това на тях има бомбардировачи. И по-специално американски В-52.

Най-големият атол на групата се казва Диего Гарсия. Също като останалите, той е собственост на Великобритания, но е отдаден дългосрочно под наем на САЩ заедно с голямата ВВБ и станцията за зареждане на кораби с гориво. Това място е толкова забулено в секретност, че дори местните островитяни — напълно безобидни рибари — са преместени на другите острови и им е забранено да се връщат.

Онова, което се случи през зимата и пролетта на 2011 година на остров Игъл, беше британска операция, макар и платена частично от бюджета на Кобрата.

В крайбрежните води последователно хвърлиха котва четири кораба на РФА, натоварени с тонове оборудване. Военноморските инженери го използваха, за да построят малка колония.

Тя никога нямаше да стане курорт, но беше напълно обитаема. Имаше редици сглобяеми за ден бунгала. Изкопаха външни тоалетни. Сглобиха столова, към която имаше кухни, хладилници и инсталация за прясна вода чрез обезсоляване на морска. Всичко се захранваше от генератор.