Фредерик Форсайт - Кобрата

— Не мисля — каза накрая. — Просто ей така? Изневиделица? Без предупреждение? Според мен на нашите няма да им допадне особено. Ще имат проблем със съвестта. Не мисля, че мога да ви препоръчам някого.

Подобен отговор Декстър вече бе получил от един генерал-лейтенант от запаса на американските ВВС, който бе летял на „F-15 Орел“ по време на Първата война в Залива.

— Но имайте предвид — подхвърли на раздяла англичанинът, — че има едни военновъздушни сили, чиито пилоти ще свалят в небето контрабандист на кокаин, без да им мигне окото. Бразилските.

Декстър бе проучил общността на бразилските пилоти от запаса в Сао Пауло и се бе натъкнал на Жоао Мендоса. Мендоса беше 45-годишен и бе летял на „F5E Тигър“, преди да излезе в запас, за да помогне на бизнеса на застаряващия си баща. Но усилията му се бяха оказали напразни — икономическата криза, развихрила се през 2009 година, бе помела компанията.

Липсата на търсени на пазара умения бе накарала Жоао Мендоса да приеме работа в офис и да съжали за решението си да престане да пилотира. Освен това той още страдаше за по-младия си брат, когото сам бе отгледал след смъртта на майка им и поради дългия работен ден на баща им. Докато пилотът бе живял в базата си на север, младежът бе попаднал в лоша компания и бе умрял от свръхдоза. Жоао не бе забравил това и в никакъв случай не се бе примирил с него. А и предложеното му заплащане бе фантастично.

Декстър взе кола под наем и откара бразилеца на север към равнините край Северно море, които през Втората световна война бяха особено подходящи за бази на бомбардировачи поради липсата на хълмове и близостта до източния бряг. Скамптън бе една от тези бази. По време на Студената война тук бе домът на поне част от ескадрилата V-форс, пренасяща атомните бомби на Великобритания.

Към 2011 година тук се бяха настанили няколко нямащи нищо общо с армията фирми, сред които и група ентусиасти, заели се бавно да реставрират два самолета „Блекбърн Буканиър“. Бяха докарали самолетите до състояние да ускоряват по пистата, но все още не можеха да ги издигнат във въздуха. Срещу възнаграждение, решаващо всичките им други проблеми, ентусиастите се бяха съгласили да зарежат работата си и да се заловят с трансформирането на южноафриканския „Бук“, на който Гай Досън бе долетял от Тъндър Сити преди четири месеца.

Повечето хора в групата никога не бяха припарвали до бързолетящи реактивни самолети, защото бяха основно монтьори, механици, електротехници и инженери, поддържали буканиърите по времето, когато тези самолети продължаваха да са на въоръжение във флота и в Кралските ВВС. Повечето бяха местни хора, пожертвали уикенди и вечери, за да върнат във въздуха двата запазени ветерана.

Декстър и Мендоса преспаха в едновремешна странноприемница, стара крайпътна пивница за почивка на преминаващи междуградски рейсове, с тъмни стаи с нисък гредоред и бумтящи в камината пънове, с окачени по стените сбруи и репродукции на ловни сцени, които очароваха бразилеца. На сутринта отидоха до Скамптън, за да се запознаят с екипа — 14 души, наети до един от Декстър с парите на Кобрата, които с гордост показаха на новия пилот какво са направили.

Основната промяна бе монтирането на оръдията. През Студената война буканиърът бе носил на борда си муниции, подходящи за лек бомбардировач или за атакуване на кораби. Макар да си оставаше боен самолет, полезният товар представляваше страховит арсенал от бомби и ракети, в това число и тактически атомни бомби.

Във версията, която Мендоса огледа онзи пролетен ден в пронизвания от студено течение хангар в Линкълншир, целият този полезен товар бе превърнат в резервоари за гориво, което даваше на самолета невъзможен до този момент за него обсег. С едно изключение.

Макар по замисъл самолетите „Буканиър“ да не бяха изтребители прехващачи, екипът бе получил недвусмислени инструкции — на него трябваше да се монтират оръдия.

Под всяко крило, на пилоните, които някога поддържаха подвесните контейнери с ракети, бяха занитени оръдейни блокове. Всяко крило бе въоръжено с две 30-милиметрови оръдия „Адън“, чиято огнева мощ бе достатъчна, за да унищожи всичко, срещу което стрелят.

Задната кабина още не бе преоборудвана. Скоро там щеше да бъде монтиран още един допълнителен резервоар и свръхмодерен комуникационен комплекс. Пилотът на този „Бук“ никога нямаше да има зад себе си радио оператор и вместо това щеше да чува в ушите си достигащ от хиляди километри глас, който да му нашепва къде точно да открие своята цел. Но първо тук щеше да се качи инструкторът.