Фредерик Форсайт - Кобрата

Но в Третия свят задържаните кораби чудотворно вдигаха котва и изчезваха в морето; обвинените екипажи плащаха гаранциите си и повече никой не ги виждаше; а най-лошо от всичко — конфискуваният кокаин се „изпаряваше“ необяснимо още в охраняваните складове и търговията продължаваше с пълна сила. На обезсърчените „пчелички“ в УБН им се струваше, че всички са подкупени. Тъкмо това беше същността в оплакването на Силвър.

Мъжът, който вдигна телефона в дома си в Александрия, докато нацията се подготвяше за великденската ваканция, остана ледено учтив и отказа да отстъпи дори и сантиметър.

— Приех задачата миналия октомври — напомни той. — Казах, че ми трябват девет месеца за подготовка. Когато му дойде времето, нещата ще се променят. Весели празници. — И затвори.

Силвър бе вбесен. Никой не си позволяваше да се държи с него така. Никой… изглежда, с изключение на Кобрата.

Кал Декстър се върна в Колумбия отново през ВВБ в Маламбо, като този път, с помощта на Деверо, използва самолета за шефовете на ЦРУ. Не ставаше дума за някакъв по-голям комфорт, а за бързина. Нае кола в съседния град и отпътува за Картахена. Сега беше без поддържащ екип. Има моменти и места, когато и където успехът идва само с потайност и бързина. Потрябваха ли му мускули и огнева мощ, значи щеше да се е провалил.

Макар Кал да бе виждал сеньора Кортес на прага на дома им да целува съпруга си, когато го изпращаше на работа, тя никога не го бе виждала. Беше Семана Санта [12] Страстната седмица (исп.) — Б. пр. и квартал Лае Флорес бе в трескави приготовления за Великден. Освен номер 17.

Кал мина през района няколко пъти в очакване да се стъмни. Не искаше да паркира до тротоара от страх да не привлече вниманието на някой бдителен съсед, който да съобщи в полицията за подозрителна кола. Но искаше да види светването на лампите преди пускането на пердетата.

В алеята пред дома нямаше кола, което означаваше, че няма гости. Щом лампите светнаха, можа да види какво става вътре. Сеньора Кортес и момчето бяха сами.

Кал Декстър позвъни. Отвори му синът — мургав юноша, когото познаваше от филма с погребението. Не се усмихваше. Дори се беше намръщил.

Декстър извади полицейска значка, показа я за момент и я прибра.

— Teniente Delgado, Policia Municipal — представи се той на момчето. Значката всъщност бе копие на значка на полицията в Маями, но хлапето нямаше как да знае това. — Мога ли да говоря с майка ти?

И му спести колебанията, като се вмъкна покрай него в антрето.

— Маmа, esta un oficial de la policia.

Сеньора Кортес излезе от кухнята, бършеше ръцете си с кърпа. Лицето й бе подпухнало от плач. Декстър се усмихна състрадателно и посочи към дневната. Държеше контрола над ситуацията толкова здраво, че тя без замисляне го покани да влезе. Когато седнаха и синът й защитнически се изправи до нея, Декстър се наведе напред и й показа паспорта си. Американски паспорт.

Посочи орела на корицата и герба на Съединените щати.

— Не съм колумбийски полицай, сеньора. Както виждате, американец съм. Сега искам да се подготвите за шок. И синът ви също. Става дума за съпруга ви — Хуан. Той не е мъртъв и в момента се намира във Флорида.

Жената го гледаше, сякаш не разбираше смисъла на думите му. После вдигна ръцете към устата си и ахна.

— No se puede! — Не може да бъде. — Видях трупа му…

— Не, сеньора, видели сте трупа на друг човек. Обгорял до неузнаваемост. И сте видели часовника на Хуан, портфейла му, медальона му и пръстена му с монограм. Личните му вещи. Но тялото не е неговото, а на беден скитник. Хуан е при нас във Флорида. Изпрати ме да ви взема. И двамата. Ето…

И извади три снимки от вътрешния си джоб. От тях, съвсем жив, гледаше Хуан Кортес. Втората снимка го показваше да държи брой на „Маями Хералд“ с ясно различима дата. Третата показваше родилното му петно. И тя беше най-убедителната, защото никой друг не можеше да знае за него.

Сеньора Кортес отново заплака.

Момчето първо дойде на себе си. И се разсмя.

— Papa esta en vida. — Тате е жив.

Декстър извади касетофона, натисна копчето и в малката стая се разнесе гласът на „мъртвеца“:

— Моя най-скъпа Ирина, мила моя. Педро, сине. Това наистина съм аз…

Записът завършваше с лична молба Ирина и Педро да съберат по един куфар с най-скъпите си неща, да се сбогуват с номер 17 и да тръгнат с американеца.

Последва час на пълен хаос, на тичане през плач и сълзи насам-натам, на събиране на вещи, на избиране, отхвърляне и подреждане. Сеньората написа под диктовка писмо и го остави за съседите, затиснато с ваза на масата в трапезарията. В него обясняваше, че с Педро са решили да емигрират и да започнат нов живот.