Фредерик Форсайт - Кобрата

Когато се върна в спалнята, там го чакаше мъж: възрастен, побелял, среден на ръст, жилав. Усмихна му се приятелски — американски приятелски — и каза на испански:

— Hola, Juan. Que tal? — Здравей, Хуан. Как си? — Ме llamo Cal. Hablamos un ratito. — Аз съм Кал. Да поговорим.

Номера, естествено. Чакаше го изтезание. И все пак седнаха удобно и американецът му обясни какво се е случило. Разказа му подробно за отвличането, за запаления форд, за трупа зад волана. Обясни му за идентифицирането на трупа по портфейла, ръчния часовник, пръстена и медальона.

— А жена ми и синът ми? — попита намръщено Кортес.

— Ами… съкрушени са. Смятат, че са погребали теб. Искаме да ги доведем, за да се съберете.

— Да се съберем? Тук?

— Хуан, приятелю, приеми действителността. Не можеш да се върнеш. Картелът няма да повярва на нито една твоя дума. Сигурен съм, че знаеш как постъпват с хората, които смятат, че са минали на наша страна. И със семействата им. В тези неща те са като животни.

Кортес потрепери. Знаеше прекрасно. Не беше виждал с очите си резултата, но бе чувал. Беше чувал и беше треперил. Отрязаните езици, бавната смърт, ликвидирането на цялото семейство. Разтрепери се при мисълта за Ирина и Педро. Американецът се наведе напред.

— Приеми реалността. Сега си тук. Дали сме постъпили правилно, или неправилно — вероятно неправилно, — вече е без значение. Тук си и си жив. А Картелът е сигурен, че си мъртъв. Дори са изпратили свой човек на погребението.

Декстър извади от джоба си DVD, включи плазмения телевизор, вкара диска и натисна бутона на дистанционното. Филмът явно бе заснет от оператор на покрива на някой от високите жилищни блокове на километър от гробището, но разделителната способност бе отлична. Дори с варио.

И Хуан Кортес стана свидетел на собственото си погребение. Снимащият се бе съсредоточил върху лицето на ридаещата Ирина, придържана от един съсед. И на сина му Педро. На отец Исидро. На мъжа отзад — мъж с черен костюм, вратовръзка и очила, — изпратения по заповед на Дона наблюдател. Филмът свърши.

— Сам виждаш — каза американецът и хвърли дистанционното на леглото. — Не можеш да се върнеш. Но и те не могат да дойдат. Хуан Кортес умря в онази пламтяща кола. Това е важният факт. Сега трябва да останеш при нас, тук в Щатите. И ние ще се погрижим за теб. Няма да ти направим нищо лошо. Имаш думата ми, а аз държа на думата си. Естествено, ще трябва да ти сменим името, а в бъдеще може да се наложат и някои други малки промени. При нас има нещо, което се нарича Програма за защита на свидетелите. Ти ще влезеш в тази програма… Ще станеш нов човек, Хуан Кортес, с нов живот на ново място, с нова работа, нов дом, нови приятели. Всичко около теб ще е ново.

— Но аз не искам да е ново! — отчаяно извика Кортес. — Искам си стария живот.

— Не може, Хуан. Старият ти живот приключи.

— А жена ми и синът ми?

— Защо не ги приемеш в новия си живот? В тази страна има много места, където слънцето грее точно както в Картахена. Тук има стотици и хиляди колумбийци, законни имигранти, които вече са се адаптирали и са щастливи.

— Но как могат те да…?

— Ние ще ги доведем. Педро ще порасне тук. Какъв би станал в Картахена? Заварчик като теб? Да ходи всеки ден да се поти на дока? Тук, след двайсет години, може да стане всякакъв. Доктор, адвокат, защо не и сенатор?

Колумбийският заварчик го гледаше зяпнал.

— Педро… синът ми… сенатор?

— Защо не? Тук всеки може да стане всякакъв. Наричаме го американската мечта. Само че за да стане това възможно, ни е нужна помощта ти.

— Но аз нямам какво да предложа.

— О, имаш, приятелю. Тук, в моята страна, онзи бял прах унищожава живота на млади хора като твоя Педро. Пристига в кораби, скрит на такива места, които не сме в състояние да открием. Знаеш какви кораби, Хуан — кораби, на които си работил ти… Виж, сега трябва да тръгвам. — Кал Декстър стана и потупа Кортес по рамото. — Обмисли нещата. Пусни пак филма. Ирина тъгува за теб. Педро плаче за татко си. Всичко може да се развие прекрасно за теб, ако ги доведем и се съберете. И това срещу няколко имена. Е, ще се върна след двайсет и четири часа. Ти, за жалост, трябва да останеш тук. Заради собствената ти безопасност. Да не те види някой, който не трябва. Малко вероятно е, но не е изключено. Така че стой тук и мисли. Хората ми ще се грижат за теб.

Трамперът „Сиди Абас“ никога нямаше да спечели никакви награди за красота, но пък и цялата му стойност като търговски морски съд беше нищо в сравнение с осемте бали в трюма му.