Фредерик Форсайт - Кобрата

Сеньора Кортес припадна.

Официалното идентифициране в момента бе изключено. На следващия ден, придружавана и подкрепяна от двама съпричастни съседи, сеньора Ирина Кортес посети моргата. Онова, което до вчера бе съпругът й, представляваше овъглена и опушена купчина кости и обгоряла плът, в която се различаваха безумно ухилени зъби. Със съгласието на мълчаливо присъстващия полицай дежурният патологоанатом се извини за гледката, която се налагаше да види сеньора Кортес.

Но със сълзи в очите тя разпозна часовника, пръстена с монограм, разтопения мобилен телефон и шофьорската книжка. Патологоанатомът щеше да подпише декларация, удостоверяваща, че именно тези лични вещи са били свалени от трупа, а пътната полиция щеше да удостовери, че трупът е именно онзи, който е бил изваден от смачканата кола, за която не бе проблем да се докаже, че е била притежавана и шофирана от Хуан Кортес предната вечер. Това бе предостатъчно — неумолимите изисквания на бюрокрацията бяха задоволени.

След три дни неизвестният американски планинар бе погребан в гробището на Картахена като Хуан Кортес, заварчик, съпруг и баща. Ирина бе безутешна, а Педро тихо подсмърчаше. Опелото бе изнесено от отец Исидро, който имаше лични терзания.

Телефонното му обаждане ли бе довело до всичко това, не спираше да се пита той. Американците ли се бяха намесили? Предадено ли бе доверието му? Надушил ли бе нещо Картелът? Дали не бе сметнал, че Кортес ще ги издаде, за да се спаси? Как можеше янките да са толкова тъпи?

Или всичко бе само игра на случайността? Истинска, но ужасна случайност. Той знаеше как постъпва Картелът с онези, които подозира, колкото и нищожно да е подозрението. Но как бе възможно да заподозрат, че Кортес не е лоялен към тях, след като той бе именно такъв до последната минута на живота си? Затова, след като опелото свърши и почнаха да заравят гроба, отец Исидро се опита да утеши вдовицата и сирака, като им обясни, че Бог ги обича истински, колкото и труд но да им е да осъзнаят това в момента. После се върна в спартанското си жилище, за да се моли и моли, и моли за прошка.

Летиция Аренал бе на седмото небе. Дори хладният априлски ден в Мадрид не можеше да й развали настроението. Не помнеше някога да се е чувствала толкова щастлива и да й е било толкова топло. Единственият начин да й стане още по-топло бе, ако се намираше в обятията му.

Бяха се срещнали на терасата на едно кафене преди две седмици. И преди го бе виждала там — винаги сам, вечно зачетен в нещо. В деня, когато ледът се бе разчупил, тя бе с група колеги. Всички се шегуваха и се смееха, а той бе на съседната маса. Понеже още бе ранна пролет, терасата бе остъклена. В един момент вратата се отвори, вятърът нахлу и разпиля записките й по пода. Той стана да ги събере. Тя също се наведе и погледите им се срещнаха. И в този момент тя се запита как досега не е забелязала, че е убийствено симпатичен!

— Гоя — каза той. Тя си помисли, че й се представя. После забеляза, че гледа един от листовете, репродукция на маслено платно. — „Деца берат плодове“ — продължи той. — Гоя. Да не следвате изобразително изкуство?

Тя кимна. После й се стори съвсем естествено да я придружи до дома й и по пътя да говорят за Зубарбан, Веласкес, Гоя. Още по-естествено изглеждаше, когато той нежно целуна измръзналите й от вятъра устни. Тя едва не си изпусна секретния ключ.

— Доминго — каза той. Сега вече й казваше името си. — Доминго де Вега,

— Летиция — отговори тя. — Летиция Аренал.

— Госпожице Аренал — почти прошепна той. — Мисля да ви поканя на вечеря. Безсмислено е да се съпротивлявате. Вече знам къде живеете. Ако ми откажете, просто ще се свия като куче на кълбо пред вратата ви и ще умра.

— Не бива да го правите, сеньор де Вега. И за да го предотвратя, ще приема поканата ви.

Той я заведе в стар ресторант, където сигурно бяха сервирали храна, когато конквистадорите са идвали тук от именията си в пустошта на Естремадура, за да измолят от краля да ги прати да откриват Новия свят.

Разказа й, че е от Пуерто Рико, че е млад дипломат в ООН и че е решил един ден да стане посланик. Че бил взел три месеца творчески отпуск — със съгласието на шефа на мисията, — за да научи повече за своята истинска любов: испанската класическа школа в изобразителното изкуство в музея „Прадо“, Мадрид.

И това вече направи съвсем естествено да го приеме в леглото си и да се люби с мъж, когото практически не познаваше, макар до този момент да бе познавала по този начин само трима мъже.