Фредерик Форсайт - Кобрата

Отново провери позицията си. Слава на господ за глобалната система за позициониране, помощник на навигатора за определяне на местоположението по четири спътника, създадена от американците и предоставена на света за безплатно ползване. Благодарение на нея откриването на самолетна писта в мрака на буша бе толкова елементарно, колкото да намериш Лac Вегас в пустинята на Невада. Продължаваше да поддържа курс 040° от излитането от Бразилия чак дотук. Сега коригира няколко градуса надясно, спусна се на 900 метра и забеляза отражението на луната във водите на река Мансоа.

Отляво видя слаби светлинки в иначе пълния мрак там долу — летището. Явно очакваха полета от Лисабон, иначе нямаше да прахосват гориво за генератора. Намали на 150 възела и погледна напред, търсейки Куфар. В тъмнината долу трябваше да го чакат колумбийците, напрегнали слух за монотонното бучене на двата „Прат енд Уитни“ — звук, който сигурно можеше да се чуе отдалече над квакането на жаби и звънтенето на комари.

И наистина, ярка бяла колона се стрелна нагоре от прожектор „Маглайт“ с мощност един милион свещи. Капитан Понс беше близко. Примигна няколко пъти със своите светлини и направи вираж, за да заходи обратно. От личен опит знаеше, че пистата е ориентирана в посока изток — запад. Безветрието му позволяваше да кацне в която посока пожелае, но уговорката бе джиповете да го чакат в западния край. Трябваше да се спусне над тях.

Със спуснати колела и отворени задкрилки скоростта му падаше и той внимателно коригира захода. Пред него светлините блестяха като живи. Самолетът изрева със скорост сто възела на 3 метра височина над джиповете, после кацна с обичайните 84 възела. Двигателите още работеха, когато няколко ранглера изравниха скорост с неговата от двете му страни. Отзад двамата плувнали в пот пеони отпуснаха треперещи ръце. Бяха помпали непрестанно през последните три часа. В допълнителния резервоар се плискаха последните 200 литра гориво.

Франсиско Понс не позволяваше на борда да се пуши. Други пилоти бяха по-толерантни, но пък рискуваха да превърнат пълните си с бензинови пари машини в огнени топки заради само една случайна искра. Всички слязоха и побързаха да запалят.

Колумбийците бяха четирима, оглавявани от Игнасио Ромеро — шеф на всички операции на Картела на територията на Гвинея-Бисау. Каргото беше голямо, затова присъствието му се налагаше. Местни помощници натовариха двайсетте бали, съставляващи един тон чист кокаин, на пикап с гуми за трактор и един от колумбийците го откара.

Върху балите седнаха шестима гвинейци — войници, осигурени от генерал Диало, който управляваше страната в отсъствието на поне номинален президент. Никой не искаше да става президент, заради свързаната с този пост скъсена продължителност на живота. Номерът беше, ако е възможно, да награбиш голямо състояние и да се оттеглиш на португалския курорт Алгарве в компанията на няколко млади жени. Проблемът бе именно в уточнението „ако е възможно“.

Шофьорът на цистерната за зареждане свърза маркучите и започна да помпи гориво. Ромеро предложи на Понс кафе от личната си паласка. Понс го подуши — беше колумбийско, възможно най-доброто — и кимна. В четири без десет местно време всичко бе приключило. Педро и Пабло, вмирисани на пот и евтин тютюн, се качиха отзад. Имаха още три часа почивка, докато основният резервоар се изпразнеше. После им предстоеше помпане чак до Бразилия. Понс и по-младият му помощник-пилот, който все още усвояваше занаята, се сбогуваха с Ромеро и се качиха в кабината.

Ранглерите се разместиха така, че когато прожекторите светнаха, капитан Понс трябваше само да направи обратен завой и да ускори в посока запад. В четири без пет по-лекият с един тон самолет излетя. Когато стигна океана, долу все още цареше тъмнина.

Някъде в буша зад него тонът кокаин щеше да бъде складиран в малко депо и внимателно разпределен на по-малки партиди. По-голямата част от тях щеше да поеме на север по някой от двайсетте възможни метода и с участието на някой от петдесетте налични куриери. Точно това пакетиране на малки количества бе убедило Кобрата, че търговията не може да бъде спряна след доставката на наркотика.

Из цяла Африка на местните по всички нива, включително президентско, се заплащаше в натура, т. е. с кокаин. Как щяха да го превърнат в пари си бе техен проблем. Това създаваше вторичен паралелен трафик, който също отиваше на север, но беше под изключителния контрол на африканци. Тук се намесваха нигерийците. Те доминираха във вътрешноафриканската търговия и пласираха своя дял почти изцяло с помощта на стотиците нигерийски общности, нароили се в цяла Европа.