Фредерик Форсайт - Кобрата

Тя изобщо не бе предназначена да прелети над Атлантика. При обща горивовместимост от 2500 литра двата двигателя „Прат енд Уитни, Канада“ можеха да отнесат машината на точно 1311 километра. И то без вятър, при пълно зареждане, в режим на икономичен полет с отчитане на запускане на двигателите, рулиране, набиране на височина и спускане. Да се опиташ да излетиш от Бразилия към Африка си беше рецепта за смърт в центъра на океана.

В тайните работилници на Картела, скрити покрай пистите из джунглата в Колумбия, кокаиновите самолети се модифицираха. Умни хора монтираха допълнителни резервоари за гориво не под крилата, а под фюзелажа. Обикновено бяха два, по един от двете страни на товарния отсек, с тесен проход, позволяващ на екипажа да се вмъкне в пилотската кабина.

Технологията е скъпа, но човешкият труд е евтин. Вместо допълнителното гориво да се прехвърля от вътрешните резервоари към основния с помпи, които черпят енергия от генератора, на борда се качваха двама „пеони“. Когато основният резервоар се изпразнеше — високо в тъмносиньото небе, — те започваха да помпат ръчно.

Маршрутът беше прост. Първата отсечка бе от скрита писта в колумбийската джунгла, която постоянно се сменяше, за да се избегне нежеланото внимание на полковник Дос Сантос. Първата нощ пилотите покриваха разстоянието около 2500 километра до Боависта, като се летеше само над Бразилия. На 500 метра височина в тъмнината над гъстата растителност на Мато Гросо те бяха практически невидими.

Призори екипажът закусваше здраво и преспиваше дневната жега. Към залез-слънце „Кинг Еър“ отново се дозареждаше, за да прелети нови 2000 километра, разделящи Новия свят от Стария в най-тясното място.

Въпросната вечер — последните лъчи на слънцето гаснеха в небето над Боависта — пилотът обърна срещу лекия вятър, направи последна проверка на уредите и започна да набира скорост. Нужни му бяха 1200 метра, за да излети, а имаше над 1500 метра добре валирана ливада. Той се издигна над Боависта, а тропическата тъмнина се спусна над света като театрална завеса.

Казват, че има стари пилоти и има смели пилоти, но няма смели стари пилоти. Франсиско Понс беше петдесетгодишен и дълги години бе излитал и кацал от и на писти, които отсъстваха от всички справочни издания. И бе оцелял, защото бе внимателен.

Курсът му бе внимателно начертан, без да бъдат пропуснати никакви подробности. Той нямаше да се съгласи да лети в лошо време, но тази нощ прогнозата бе за добър попътен вятър с двайсет възела през цялото време. Понс знаеше много добре, че на другия край не го чака модерно летище, а по-скоро нова писта, изсечена в джунглата и осветена от прожекторите на шест офроуд джипа, паркирани в редица.

Помнеше сигнала (къс-къс-дълъг), с който при захода щяха да го уверят, че долу, в топлото кадифе на африканската нощ, не го чака засада. Щеше да лети както обикновено на височина между 1500 и 3000 метра, в зависимост от облачната покривка, достатъчно ниско, за да няма нужда от кислородни маски. Разбира се, че можеше да лети и през облаците, ако се наложеше, но беше много по-приятно да се плъзне над облачния слой под лунната светлина.

След шест часа полет на изток и като се добавеха три часа от смяна на часовите пояси и още два за ново дозареждане от станция в буша, той щеше да излети пак, този път един тон по-лек, още преди африканската зора да е нещо повече от слабо розово сияние над източния хоризонт.

И заплащането… Двамата помпаджии отзад щяха да получат по 5000 долара за три дни и нощи — цяло състояние за тях. Капитан Понс — така предпочиташе да се обръщат към него — щеше да прибере десетократно повече и съвсем скоро щеше да се пенсионира като много богат човек. Но не можеше да е иначе, след като превозваше товар, чиято улична стойност в градовете на Европа достигаше сто милиона долара. Той изобщо не мислеше за себе си като за лош човек. Той просто си вършеше работата.

Видя под дясното крило светлините на Форталеза, а после тъмнината на джунглата се смени от непрогледния мрак над океана. Час по-късно под лявото му крило се плъзна Фернандо де Нороня и той погледна часовника и провери курса. При 250 възела — оптималната скорост за далечен полет — се движеше по график и по курс. После дойдоха облаците. Самолетът се издигна на 3000 метра и продължи. Двамата пеони започнаха да помпят.

Дестинацията му бе пистата Куфар — площадка за кацане в Гвинея-Бисау, изсечена в буша по време на войната за независимост, водена преди много години от Амилкар Кабрал срещу португалците. Часовникът показваше 23:00 бразилско време. Още един час полет. Звездите блестяха над тях, а облачният слой отдолу започваше да изтънява. Идеално. Пеоните продължаваха да помпят.