Фредерик Форсайт - Кобрата

Преди пет години член на наказателните отряди на наркобосовете бе попаднал в катастрофа с кола. Човекът никога не беше обвиняван, осъждан или лежал в затвора. И всеки нюйоркски адвокат, защитник на гражданските права, щеше да постигне отнемане на значката на Дос Сантос за стореното от него.

Той и колегите му, много преди Дона да основе Картела, бяха убедени, че този човек е голяма фигура в престъпния свят. Никой не го беше виждал от години и определено никой не бе чувал за него през последните две години. Ако беше толкова високо в йерархията, колкото подозираха, този човек със сигурност щеше да е постоянно в движение и щеше да сменя самоличностите си като носни кърпички. Щеше да комуникира само с мобилни телефони за еднократна употреба и непрекъснато щеше да подновява запасите си от същите.

Така че Дос Сантос отиде в болницата и открадна натривките, взети от счупения нос на жертвата на катастрофата. Когато технологията най-сетне се появи и тук, ДНК материалът бе идентифициран и вкаран в базата данни. Петдесет процента от същия материал се намираше в мострата, изпратена им от Вашингтон с молба за помощ. Той отвори папката и сложи на масата снимка.

Лицето бе грубо и с белези, а изражението — жестоко. Счупен нос, малки очички, побеляла коса, модна прическа. Снимката беше направена преди десет години, но изображението бе „състарено“, за да покаже как би могъл да изглежда днес този мъж.

— Убедени сме, че той е част от най-близкото обкръжение на Дона — онзи, чиито агенти плащат на подкупните служебни лица, които помагат на Картела да прекара стоката си през пристанищата и летищата на Европа и Америка. Онези, които вие наричате „плъхове“.

— Можем ли да го открием? — поинтересува се човекът от АТОП.

— Не. Ако можеше, вече щях да съм го заловил. Дошъл е от Картахена и вече е „старо куче“. А старите кучета не обичат да се отдалечават прекалено от местата, където са се устроили и им е удобно. Сега живее под дълбоко прикритие и е невидим. — Погледна Декстър, източника на мистериозната ДНК проба на много близък роднина, в очите. — Никога няма да го намерите, сеньор. А ако случайно го намерите, той вероятно ще ви убие. Дори да го заловите, никога няма да го пречупите. Твърд е като кремък и е два пъти по-остър. Не пътува, а изпраща агентите си да вършат работата. И доколкото ни е известно, Дона му вярва абсолютно. Опасявам се, че колкото и да е интересна пробата ви, тя няма да ни отведе доникъде.

Кал Декстър се взря в непроницаемото лице на Роберто Карденас, човека, който контролираше списъка на „плъховете“. Обичният „папа“ на момичето в Мадрид.

Крайният североизток на Бразилия е необятна територия: хълмове и долини, няколко високи планини и много джунгла. Но там има също и огромни имения от по два милиона декара площ и пасища, добре напоявани от безбройни потоци, спускащи се по склоновете на планините. Поради размерите и отдалечеността им единственият достъп до тези места е само по въздух. В резултат на това всяко имение има по една самолетна писта, а няколко и по повече.

Докато Кал Декстър се качваше на редовния полет от Богота през Маями за Вашингтон, на една от тези писти се зареждаше самолет — „Бийч Кинг Еър“ с двама пилоти, двама помпаджии и един метричен тон кокаин.

Докато екипът за зареждане пълнеше основния и двата допълнителни резервоара до ръба, екипажът дремеше под сянката на палмов навес. Чакаше ги дълга нощ. Вече бяха предали дипломатическото куфарче, натъпкано с пачки със стодоларови банкноти, които трябваше да покрият цената на горивото и таксата за спирането тук.

Дори да имаха някакви съмнения за ранчото Боависта — на триста километра навътре в сушата спрямо пристанищния град Форталеза, — бразилските власти не можеха да направят практически нищо. Самата отдалеченост на имението от света означаваше, че няма никакъв шанс тук да се появи непознат и да остане незабелязан. Да се организира засада около комплекса сгради беше напълно безсмислено — с помощта на джи пи ес система превозващият наркотика самолет можеше да зареди на десетки километри оттук и изобщо да не го усетят.

За собствениците таксите, плащани за зареждане, надминаваха многократно доходите им от фермерска дейност. За Картела тези спирки бяха жизненоважни по пътя за Африка.

„Бийч С12“, известен с придобилото популярност „Кинг Еър“, беше проектиран и произвеждан от „Бийчкрафт“ като 18-местен двумоторен турбовитлов минилайнер с общо предназначение. Радваше се на голям пазар по света. В по-късните версии имаше машини със свалени седалки, което превръщаше този самолет в товарен… пак с общо предназначение. Но версията, чакаща под следобедното слънце в Боависта, беше още по-специална.