Фредерик Форсайт - Кобрата

Декстър бе довел в Мадрид екип от трима души, все взети „назаем“ от ФБР. Бюрото беше откровено любопитно, но всички техни въпроси и възражения нямаха никаква сила пред президентския указ. Единият от екипа преминаваше през всяка заключваща система без никакви проблеми. При това бързо. Декстър бе подчертал важността на бързината. Беше описал проблемите, на които може да се натъкнат, и разбивачът на ключалки бе свил пренебрежително рамене. Нещо друго?

Вторият можеше да разпечатва пликове, да сканира съдържанието за секунди и пак да запечатва пликове. Третият бе просто часови. Не бяха отседнали във „Вия Реал“, а двеста метра по-нататък, но бяха в състояние на постоянна готовност и чакаха обаждане по мобилния телефон.

Когато колумбиецът пристигна, Декстър бе във фоайето. Знаеше коя е стаята на адвоката и вече бе проверил начините за достъп до нея. Имаха късмет. Намираше се в края на дълъг коридор, възможно най-далече от асансьора, което намаляваше опасността от неочаквано и нежелано прекъсване.

Декстър отдавна бе разбрал, че когато става дума за наблюдение на обект, човекът с шлифер, който чете вестник в ъгъла или безцелно виси на входа, е точно толкова забележим, колкото носорог на църковна морава. Така че предпочиташе да се крие пред очите на всички.

Затова облече пъстра риза в ярки цветове, сгърби се над лаптопа си и подхвана разговор на висок глас с някой, когото наричаше „сладурче“. Лус го погледна преценяващо за момент и загуби всякакъв интерес.

Този човек беше като метроном. Регистрира се, поръча си лек обяд в стаята и остана там за дълга сиеста. В четири следобед се появи в кафето „Ист 47“, поръча си каничка „Ърл Грей“ и резервира масата за вечеря. Фактът, че в Мадрид има и други превъзходни ресторанти, изглежда, не го интересуваше.

След минути Декстър и екипът му бяха в коридора. Часовият остана при асансьора. Всеки път, когато кабината спреше и вратата се разтвореше, той показваше със знаци, че е за надолу. На партера театърът се повтаряше. Нямаше никакво достойно за съжаление връзване и развързване на връзките за обувки.

На ключаря му бяха нужни осемнайсет секунди и някакво много авангардно приспособление, за да се справи с електронната врата на апартамента. След като влязоха, тримата се развихриха. Пътната чанта вече бе грижливо разопакована и съдържанието й или висеше в гардероба, или бе сгънато в чекмеджетата. Куфарчето бе върху нисък шкаф.

Ключалката му бе комбинационна и се състоеше от пет колелца с цифри от 0 до 9. Ключарят опря върху нея слушалката на стетоскоп и започна внимателно да върти колелцата, като се вслушваше. Една по една позициите бяха разкрити и след малко ключалката се отвори.

Съдържанието бе предимно документи. Вторият от екипа включи скенера и започна да копира всичко на флашка. Вземаше и връщаше всеки лист с копринени ръкавици. Не се виждаше писмо. Декстър, който също си бе сложил ръкавици, прегледа страничните отделения. Но и в тях нямаше писмо. Той кимна към шкафчетата. В шкафа под плазмения телевизор бе личният сейф.

Сейфът бе добър, но не дотам, че да се опре на технологията, уменията и опита на експерта, който преподаваше теория и провеждаше практически упражнения по техники на взлома в лабораторията в Куонтико. Кодът се оказа, че са първите четири цифри на членската карта на Хулио Лус за Асоциацията на адвокатите в Богота. Писмото бе вътре — дълго, твърдо, в кремав плик.

Пликът беше залепен не само със собственото си лепило, а и с прозрачно тиксо. Експертът по документите гледа това предизвикателство няколко секунди, после извади от куфарчето си някакъв инструмент и разглади с него като с ютия ръба така, както се глади яката на риза. Когато свали инструмента, гърбът на плика се отвори самичък.

Белите ръкавици извадиха отвътре три сгънати листа. С лупа в ръка специалистът провери за наличието на косъм или свръхтънка памучна нишка, която можеше да е сложена за проверка. Нямаше нищо подозрително. Изпращачът явно разчиташе на куриера да предаде посланието му непокътнато в ръцете на сеньорита Летиция Аренал.

Писмото бе копирано и върнато в плика, който на свой ред бе запечатан с помощта на прозрачна течност без миризма, бе върнат в сейфа и оставен в него точно както го бяха намерили. Сейфът бе затворен, а ключалката върната в изходното й положение. Тримата прибраха инструментите си и излязоха.

Часовият при асансьора поклати глава. От обекта нямаше и следа. В този момент асансьорът се качи и спря на етажа. Четиримата бързо се вмъкнаха във вратата на стълбището и се спуснаха на партера пеша. Всичко бе свършено в последния момент, защото от асансьора слезе сеньор Лус — връщаше се в стаята си за вана с ароматни масла и малко телевизия преди вечерята.