Фредерик Форсайт - Кобрата

Гай Досън беше щастлив човек. Като млад пилот в южноафриканските военновъздушни сили, през 1985 година той бе разпределен в 24-та ескадрила — абсолютния каймак сред пилотите, макар на въоръжение да бяха и по-бързите френски „Мираж“. Но „Бук“ — ветеран с 20-годишна служба — си оставаше много специален.

Една от най-странните му характеристики бе изцяло изолираният бомбен отсек с въртяща врата. На лек бомбардировач със същите размери боеприпасите се носят под крилата. Но скриването на бомбите вътре подобряваше аеродинамиката и позволяваше по-висока скорост и по-далечен обсег на действие.

Южноафриканците обаче бяха разширили този бомбен отсек още повече, за да могат да вкарат в него изработените си с израелска помощ атомни бомби. Имаше вариант, при който в скрития бомбен отсек се монтираше огромен допълнителен резервоар, който даваше на „Бук“ ненадминат обсег. Именно обсегът и автономността, позволяващи на „Бук“ да се „шляе“ високо в небесата с часове, привлякоха вниманието на непривличащия вниманието жилав американец Декстър, който бе посетил Тъндър Сити през декември.

Досън изобщо не искаше да дава „детето“ под наем, но глобалната кредитна криза бе пресушила инвестициите му до нищожна част от очакванията му за безгрижно пенсиониране, а предложението на американеца се оказа адски примамливо. В резултат Досън сключи едногодишен лизингов договор за сума, която щеше да го измъкне от дупката.

Щеше да пилотира самолета си по целия път до Англия. Знаеше, че там има частна група „Бук“-ентусиасти, базирани в старо военно летище от времето на Втората световна война в Скамптън, Линкълншир. Те също възстановяваха два буканиъра, но още не бяха готови. Всичко това му бе известно, защото двете групи ентусиасти поддържаха връзка, а американецът знаеше и това.

Полетът щеше да е дълъг и изнурителен. Досън беше използвал някогашната кабина за навигатора за заможни туристи, но благодарение на джи пи ес технологията щеше да извърши полета сам над Южния Атлантик до малкия остров Асеншън — британска собственост в средата на нищото.

Щеше да пренощува и дозареди с гориво, след което щеше да продължи към летището на Сал, островите Кабо Верде, а после към испанския Гран Канария, за да кацне накрая в Скамптън, Великобритания.

Гай Досън знаеше, че американският му покровител е организирал на всяка спирка кредитни линии, които да покрият разноските за гориво и нощувка. Но не знаеше защо Декстър бе избрал бойния самолет на военноморските сили.

Всъщност причините бяха три.

Декстър бе търсил много и най-вече в родната си Америка, където съществуваше истинска култура на ентусиазъм към стари бойни самолети в готовност за полет. Беше се спрял на южноафриканския „Буканиър“, защото бе малко известен. Можеше да мине за изваден от обращение музеен експонат, който се прехвърля от едно място на друго за нуждите на някаква тематична експозиция.

Самолетът бе лесен за поддържане, а здравата му конструкция създаваше усещане за неунищожимост. Освен това можеше да остане във въздуха с часове.

Това, което знаеха само той и Кобрата, докато Гай Досън връщаше „детенцето“ си в неговата родина, бе, че буканиърът изобщо няма да е музеен експонат. Самолетът се връщаше за бой.

Когато на 11 февруари 2011 сеньор Хулио Лус кацна на Терминал 4, летище „Барахас“, Мадрид, групата посрещачи бе малко по-многочислена.

Кал Декстър вече бе там, чакаше в залата и в компанията на инспектор Пако Ортега спокойно наблюдаваше потока пътници през изхода на помещението за митнически контрол. И двамата стояха при стойките за вестници, като Декстър беше с гръб към пристигащия обект, а Ортега със скучаещо изражение прелистваше някакво списание.

Още преди години, след армията и след дипломирането си като правист, когато работеше в Ню Йорк като консултант по юридически въпроси, Кал Декстър бе установил, че испаноговорящите „клиенти“ са толкова много, че има смисъл да научи испански. И го беше направил. Дори Ортега бе впечатлен. Толкова рядко бе да попаднеш на янки, който говори сносен кастилски. Нямаше смисъл да изтезава английския си. Без да помръдва, той прошепна:

— Ето го.

Декстър нямаше никакъв проблем с идентифицирането. Колегата му Бишоп бе изтеглил снимката към молбата за членство от архива на адвокатската колегия в Богота.

Колумбиецът се придържаше към обичайната си процедура. Качи се в лимузината на хотела, като задържа дипломатическото куфарче, но позволи на шофьора да сложи пътната му чанта в багажника, след което се отпусна на задната седалка по пътя до „Плаза де лае Кортес“. Полицейската кола без отличителна маркировка изпревари лимузината и по този начин Декстър — той вече се бе регистрирал в хотела — пристигна първи.