Фредерик Форсайт - Кобрата

Понеже самолетите им бяха кацнали почти едновременно, Ларго бе споделил джипа си с Роберто Карденас — корав, нашарен с белези уличен боец от Картахена. Задържанията от митническите и полицейски власти в стотиците пристанища и летища на Щатите и Европа щяха да са поне пет пъти повече, ако не бе „подпомагащата“ работа на подкупени служители. Ролята им бе критично важна и той отговаряше за тях — вербуване и заплащане.

Последните двама се забавиха заради времето и разстоянията. Всъщност когато от поредния джип слезе извиняващият се Алфредо Суарес, вече сервираха обяда. Вежливостта на Дона обаче бе неизменна и той благодари на подчинения си, сякаш последният бе имал избор дали да дойде, или да откаже.

Суарес и уменията му бяха жизненоважни. Специалността му бе транспортът. Негов бе рискът в осигуряването на безопасното и незабележимо транзитно преминаване на всеки грам от вратата на рафинерията до точката на доставка. Всеки куриер, всяко „муле“, всеки търговски кораб, лайнер или яхта, всеки по-голям или по-малък самолет и всяка подводница му бяха подчинени, заедно с целия си екипаж, стюардеси, пилоти и така нататък.

От години се спореше коя от двете философии е по-правилна: превозване на кокаина в малки количества, но с участието на хиляди отделни куриери, или транспортиране на огромни пратки, много по-малко на брой.

Според някои Картелът трябваше да неутрализира защитата на двата големи континента с хиляди нищо незнаещи „мулета“ за еднократна употреба, пренасящи по 1–2 килограма в куфар или само по един в глътнат пакет. Да, някои щяха да бъдат заловени, но много щяха да преминат. И щяха да пометат преградите чрез този начин на пренос. Или поне такава бе теорията.

Суарес обаче бе привърженик на алтернативата. При годишна норма от 300 тона на континент той предпочиташе по стотина операции годишно срещу Щатите и пак толкова срещу Европа. Каргото бе между един и десет тона и това оправдаваше големите инвестиции и грижливото планиране. А ако получаващите банди, след като платяха стоката, имаха желание да я разпределят в малки пакетчета, това вече си бе тяхна работа.

Но станеше ли провал… загубата бе тежка. Преди две години английската фрегата „Железният херцог“, патрулираща из Карибите, бе прехванала търговски кораб и бяха конфискувани пет и половина тона чист кокаин. Оценката му беше за 400 милиона долара, при това не улична цена, защото това бе преди разреждането му 6:1.

Суарес не беше спокоен. Бяха се събрали да обсъдят друго голямо прехващане. Катерът „Далас“ на американската брегова охрана бе иззел два тона от риболовен кораб, опитал да се промъкне покрай него нагоре по тясно речно корито край Корпус Кристи, Тексас. Така че сега се налагаше Суарес да защити пред Дона своята философия възможно най-убедително.

Онзи, от когото Дона се държеше на хладна дистанция, бе седмият му гост — нисичкият, почти джудже Пако Валдес. Външността му може и да бе нелепа, но никой и не помисляше да се засмее. Нито тук, нито никъде. Никога. Защото Валдес беше Главореза.

Беше само метър и шейсет дори със специалните си кубинки с дебела подметка. Главата му бе несъразмерно голяма, а лицето му имаше бебешки черти. Черната му коса бе зализана по темето, устните му бяха вечно недоволно нацупени. Единствено празните му очи издаваха садистичния психопат, обитаващ това дребно тяло.

Дона го приветства с официално кимване и мила усмивка. Въздържа се от ръкостискане. Знаеше, че мъжът пред него, познат в подземния свят с прякора Ел Анимал, Животното, веднъж бе измъкнал със същата тази ръка червата на жив човек, за да ги хвърли на мангала. Дона не беше сигурен дали изобщо си е мил ръцете след това, а бе гнуслив.

Храната бе прекрасна, вината подбрани, а дискусията разгорещена. Алфредо Суарес надделя. Философията му на големи пратки правеше нещата по-лесни за пласмента, обслужващите лица и прането на пари. Гласовете на тримата, отговарящи за тези дейности, му спечелиха мнозинството. Така че напусна хасиендата жив. Главореза бе разочарован.

Британският министър-председател проведе съвещание със „съответните хора“ същия следобед, отново в Чекърс. Докладът на Бериган бе раздаден и прочетен в пълна тишина. Същото стана и с по-късия документ на Кобрата, излагащ неговите условия. Накрая дойде време за изказване на мнения.

Край масата в елегантната дневна, която се използваше и за заседания, седеше секретарят на кабинета и началник на администрацията, от когото не можеше да бъде скрита никаква инициатива. До него седеше директорът на Тайната разузнавателна служба, неправилно наричана от медиите МИ5 и по-позната сред работещите в нея и колегите като Фирмата.