Фредерик Форсайт - Кобрата

— Господин Декстър?

— Кой се обажда?

— Глас от миналото. Казвам се Пол Деверо. Мисля, че ще си спомните.

Дълга пауза, като замълчаване на човек, ударен с все сила в слънчевия сплит.

— Чувате ли ме, господин Декстър?

— Да, чувам ви. Добре помня името ви. Откъде взехте номера ми?

— Не е важно. Както сигурно също помните, дискретната информация е сред моите инструменти.

Мъжът в Ню Джързи помнеше много добре. Преди девет години той бе най-успешният ловец на глави, появявал се в Съединените щати. Без да знае това, беше ядосал „Бостънския брамин“, който работеше от Централата на ЦРУ в Лангли, Вирджиния, и Деверо се бе опитал да го убие.

Двамата се различаваха като сирене и тебешир. Кал Декстър, жилав, сламенорус, дружелюбен, усмихнат адвокат в дълбоко провинциалния Пенингтън, бе роден през 1950 година в гъмжащо от хлебарки предградие на Нюарк. Баща му бе строителен работник, прекарал на пълен работен ден Втората световна и Корейската война в строеж на хиляди нови фабрики, депа и административни офиси все по крайбрежието на Джързи.

Но с края на Корейската война работата бе попресъхнала. Кал беше на пет, когато майка му напусна лишения от всякаква любов брачен съюз и остави момчето на грижите на баща му. Той бе корав мъж, и бърз с юмруците — те бяха единственият закон в неговата среда. Но не беше лош човек и се опитваше да живее по правилата и макар и в лишения да отгледа син, който да обича родината си и бейзболиста Джо Димаджо.

За две години Декстър-старши успя да събере пари за каравана и вече можеше да ходи там, където се предлагаше работа. Така бе отгледано момчето — в пътуване от една строителна площадка на друга, в десетки различни училища. Това бе епохата на Елвис Пресли, Дел Шанън, Рой Орбисън и „Бийтълс“ — последните от страна, за която Кал дотогава не бе чувал. Беше още епохата на Кенеди, Студената война и Виетнам.

Образованието му бе толкова фрагментарно, че не беше сигурно дали изобщо съществува, но той помъдря в други отношения: научи закона на улицата и как да се бие. Беше се метнал на заминалата си майка, не порасна висок и не наследи тежкото мускулесто телосложение на баща си, но в слабото му тяло се криеше изненадваща издръжливост, а юмруците му можеха да убият.

На седемнайсет изглеждаше, сякаш животът му ще повтори този на баща му и ще премине в копаене на канавки и събиране на боклука от строителните площадки. Освен ако…

През януари 1968 навърши осемнайсет, а Виетконг започна офанзивата Тет. Веднъж момчето гледаше телевизора в един бар в Камдън. Показваха документален филм, обясняващ как се кандидатства в армията. Във филма се споменаваше, че ако се запишеш доброволец, армията ще ти даде образование. На другия ден Кал осъмна пред пункта за набиране на доброволци.

Сержантът скучаеше — писнало му беше да изслушва житейските истории на младежи, съчинени с единствената цел да ги спасят от заминаване за Виетнам.

— Искам да се запиша доброволец — каза младежът пред него.

Сержантът му побутна формуляра, без да го изпуска от поглед, както порът не иска да изпусне заека да избяга. После — опитваше се да говори дружелюбно — предложи на момчето да се съгласи на тригодишна вместо двегодишна служба.

— Така ще имаш по-добър шанс за откомандироване на хубаво място — обясни му. — По-добър избор на кариера. Ако избереш три години, можеш дори да избегнеш заминаване за Виетнам.

— Но аз искам да отида във Виетнам — увери го хлапето с мръсните дънки.

Желанието му бе изпълнено. След тренировъчния лагер отчетоха на опита му в каране на булдозери и го изпратиха в инженерния батальон на Голямата червена — Първа пехотна дивизия, базирана в самия Железен триъгълник. Там Кал кандидатства за тунелен плъх и така опозна страховитата мрежа от черни като нощта смъртно опасни тунели, изкопани от Виетконг под Ку-чи.

След две години почти самоубийствени мисии в адските дупки той се върна в Щатите с пълна с медали шапка и Чичо Сам удържа на обещанието си. Кал избра правото и получи диплома във Фордам, Ню Йорк.

Нямаше нито връзките, нито лустрото, а най-малко от всичко парите, нужни за постъпване в големите фирми по Уол Стрийт. Стана член на Правна помощ и започна да отстоява правата на обречените да заемат най-ниските стъпала в американската правна система. Много от клиентите му бяха латиноамериканци, от които научи перфектно испански. Ожени се и му се роди дъщеря, която боготвореше.

Можеше да прекара целия си трудов живот сред онеправданите, но точно когато навърши четиридесет, дъщеря му бе отвлечена, вкарана насила в проституцията и по-късно садистично убита от сводника гангстер. Трябваше да разпознае изтерзаното й тяло върху мраморната плоча в моргата във Вирджиния Бийч. Изживяното събуди в него спомена за тунелния плъх — за убиеца, който действа изненадващо.