Питер Джеймс - Мъртва като теб

Аха.

Той погледна в огледалото, провери колана, включи мигача, излезе на пътя и потегли към кръстовището, където светофарът светеше червено. Когато светна зелено, той зави надясно, по Престън Стрийт, и почти веднага спря до тротоара, пред вратата на ресторанта.

Две много пияни хлапета се клатушката надолу по хълма към него, почукаха по прозореца и попитаха дали е свободен да ги откара до Колдийн. Не беше свободен, чакаше клиенти, отвърна той. Те отминаха и той се зачуди дали имат тоалетни с горно или долно казанче в домовете си. Внезапно изпита силна нужда да го узнае. Канеше се да слезе от колата и да ги настигне, за да ги пита, когато вратата на ресторанта най-сетне се отвори.

Появиха се двама души. Слаб мъж с тъмно палто и шал на врата, и жена, която се бе залепила за него и се клатушкаше на високите си токчета; изглеждаше, сякаш ще падне, ако се пусне. А като се имаше предвид височината на токчетата ѝ, падането щеше да е доста дълго.

Обувките бяха хубави. Хубави обувки.

И той им имаше адреса! Винаги обичаше да знае къде живеят жените, които имат хубави обувки.

Аха.

Мад свали прозореца. Не искаше мъжът да чука по него. Не обичаше хората да чукат по прозореца.

— Такси за Стърлинг? — попита мъжът.

— „Родеан Кресънт“? — отвърна Мад.

— Точно така!

И те се качиха отзад.

— „Родеан Кресънт“, шейсет и седем — каза мъжът.

— „Родеан Кресънт“, шейсет и седем — повтори Мад. Бяха му казали винаги да повтаря ясно адреса.

Колата се изпълни с миризма на алкохол и парфюм. „Шалимар“, веднага го позна. Парфюмът на детството му. Единственият, който майка му ползваше. Той се обърна към жената.

— Хубави обувки. „Бруно Магли“.

— Да — отвърна тя завалено.

— Четвърти размер — добави той.

— Ти май си експерт по обувките? — попита го кисело жената.

Мад погледна лицето ѝ в огледалото. Беше изопнато. Не беше лице на жена, която си е прекарала добре. Нито пък беше лице на много хубава жена. Очите на мъжа бяха затворени.

— Обувки — каза Мад. — Аха.

Събота, 27 декември

Рейчъл се свести със сепване. Главата ѝ бумтеше. Изгубила ориентация за един жесток миг, тя си помисли, че е у дома, в леглото си и има страшен махмурлук. После почувства твърдия метален под. Постелката от зебло. Вдиша вонята на дизелово гориво. И реалността нахлу като с таран в съзнанието ѝ, събуди я съвсем и я изпълни с кълбящ се черен страх.

Дясното око я болеше ужасно. Господи, каква агония! Откога ли лежеше тук? Той можеше да се върне всеки момент и тогава щеше да види, че е освободила ръцете си. Щеше да ги облепи отново и вероятно да я накаже. Трябваше да освободи краката си и да избяга, веднага, докато още имаше шанс.

О, Господи. Моля те, помогни ми!

Устните ѝ бяха толкова пресъхнали, че се напукаха болезнено, когато се опита да ги раздвижи. Езикът ѝ беше като топка козина в устата ѝ. Тя се заслуша за миг, за да се увери, че все още е сама. Чу само далечна сирена и отново се зачуди, с искрица надежда, дали пък полицията не я търси.

Но как биха могли да я открият тук!

Превъртя се, докато не усети стената на микробуса, после се изтласка нагоре и започна да чопли с нокти тиксото, увито около глезените ѝ. Опита се да открие края на пластмасовата, покрита с дизелово гориво лента, за да я развие.

Накрая откри един край и бавно и внимателно го освободи, докато не отпра широка ивица. Започна да я развива със серия резки, разкъсващи шумове. После се смръщи от болка, когато най-сетне отлепи тиксото от глезените си.

Сграбчи прогизналата постелка от зебло, стана, протегна се и заразтрива краката си, за да възобнови кръвообращението си. После се запрепъва немощно към задната част на микробуса. Изкрещя от болка, защото босият ѝ крак стъпи върху нещо остро — гайка или пирон. Заопипва задните врати, за да намери дръжката. Откри вертикална метална пръчка и прокара ръце по нея, докато не стигна до дръжката. Опита се да натисне надолу. Не се случи нищо. Опита да я вдигне нагоре, но тя пак не поддаде.

Беше заключена. Сърцето ѝ се сви.

Не, моля те, не!

Обърна се и си проправи път към предната част на микробуса, накъсаното ѝ дишане отекваше в металните стени. Напипа гърба на седалката до шофьора, прехвърли се на нея и прокара пръст по прозореца, докато не откри ключалката. Стисна я колкото сили имаше и доколкото можеше с хлъзгавите си пръсти и дръпна.

За нейно облекчение тя изскочи лесно.

После заопипва за дръжката, дръпна я и бутна с все сили вратата, като почти се прекатури върху бетонния под навън. В същия миг лампичката в кабината на микробуса светна.