Питер Джеймс - Мъртва като теб

Сега, на това смътно сияние, можеше да разгледа своя затвор. Но нямаше кой знае какво за гледане. Само някакви инструменти, окачени на куки по голата стена. И една гума. Сграбчи постелката и забърза покрай микробуса към вратата на гаража. Сърцето ѝ бумтеше от страх. Внезапно постелката се закачи за нещо и когато я дръпна, се чу силен метален трясък, защото няколко предмета паднаха на пода. Тя се смръщи, но продължи, докато не стигна да плъзгаща се нагоре врата.

В средата на вратата имаше двустранна дръжка, свързана с жици за механизма в горната част. Рейчъл се опита да завърти дръжката, първо надясно, после наляво, но тя не помръдваше. Сигурно беше заключено отвън. Обзета от паника, тя дръпна жицата, но пръстите ѝ само се плъзнаха по нея.

В пълно отчаяние, Рейчъл блъсна вратата с рамо, без да обръща внимание на болката. Но нищо не се случи. Като скимтеше от страх и потъваше във все по-голямо отчаяние, тя опита отново. Чу се силен, отекващ тътен.

После още един.

И още един.

Моля те, Боже, някой трябва да чуе това. Моля те, Боже, моля те.

И тогава вратата внезапно започна да се издига, като я стресна толкова силно, че тя за малко да падне по гръб.

На силното сияние на уличната лампа отвън стоеше той и я гледаше с любопитство.

Тя се втренчи в него с абсолютен ужас. Очите ѝ се стрелкаха насам-натам, отчаяно се надяваше да види някой минувач. Чудеше се дали ще има сила да се втурне покрай него и да избяга.

Но преди да има този шанс, той заби юмрук точно под брадичката ѝ, главата ѝ се отметна назад така силно, че се удари с трясък в задната броня на микробуса.

Понеделник, 29 декември

Детектив-сержант Рой Грейс беше изненадан от броя на хората, събрали се в конферентната зала на горния етаж в полицейското управление на „Джон Стрийт“ в Брайтън в тази декемврийска сутрин. Въпреки студа навън, вътре беше задушно.

Случаите на изчезнали хора обикновено не привличаха особено внимание, но пък по това време на годината нямаше много новини. Епидемията от птичи грип в Хонконг беше една от малкото големи истории, които писачите на първите страници на националните всекидневници можеха да използват като шокираща новина между коледните празници и наближаващата Нова година.

Но историята за изчезналата млада жена, Рейчъл Райън, и то след серия изнасилвания, случили се в града през последните няколко месеца, бе пленила въображението на пресата и медиите, не само на местно, но и на национално ниво. И „Аргус“, разбира се, тържествуващо отбелязваше, че Брайтън навлиза в новата година, докато Мъжа с обувките още вилнее из него.

Вестникари, радиожурналисти, телевизионни репортери бяха заели всички столове и стояха прави из лишената от прозорци зала. Грейс седеше костюмиран зад маса на подиума пред тях, до главен инспектор Джак Скърит, в пълна униформа и бълващ дим от лулата си, и служителя по връзките с обществеността Тони Лонг. Зад тях имаше синьо табло с кръста на съсекската полиция, а до него — увеличена фотография на Рейчъл Райън. Масата беше покрита с микрофони и диктофони. Кабели се точеха от нея и по пода до телевизионните камери на Би Би Си „Саут Тудей“ и „Меридиан“.

Сред писукането на камерите и постоянното присветване на светкавиците, Скърит първо представи колегите си на масата, после прочете с грубия си глас подготвеното изявление: „Двайсет и две годишна жителка на Брайтън, госпожица Рейчъл Райън, бе обявена за изчезнала от семейството си вечерта на Коледа, след като не се е появила на коледния обяд. Никой не я е виждал оттогава. Родителите ѝ ни информираха, че това е напълно необичайно поведение за нея. Ние сме загрижени за сигурността на младата дама и бихме искали да помолим нея и всеки, който има информация за нея, да се свърже с брайтънската полиция възможно най-скоро.“

Един напорист оплешивяващ криминален репортер с очила от „Аргус“, Фил Милс, облечен с тъмен костюм и седнал прегърбен над бележника си, зададе първия въпрос:

— Господин главен инспектор, подозира ли брайтънската полиция, че изчезването на младата дама може да е свързано с операция „Худини“ и изнасилвача, когото нарекохте „Мъжа с обувките“?

И Скърит и Грейс реагираха с мълчалива ярост на това. Въпреки че полицията наричаше изнасилвача Мъжа с обувките, неговият начин на действие се пазеше в тайна от обществеността, както обикновено. Това бе необходимо, за де се отсеят ненормалниците, които или правеха признания за престъпленията, или се обаждаха и твърдяха, че имат информация за извършителя. Грейс виждаше вътрешната борба на Скърит дали да отрече това прозвище. Но очевидно реши, че така или иначе вече е излязло наяве и трябва да се придържат към него.