Питер Джеймс - Мъртва като теб

Накрая ръцете ѝ бяха свободни.

Почти без да може да повярва, тя ги раздалечаваше малко по малко в мрака, сякаш можеха внезапно да се залепят обратно една за друга и всичко да се окаже просто илюзия.

Боляха я чак до раменете, но не ѝ пукаше. В ума ѝ запрепускаха мисли.

Свободна съм.

Той ще се върне.

Телефонът! Къде ми е телефонът?

Трябваше да се обади за помощ. Само че, чак сега го осъзна, не знаеше къде се намира. Дали щяха да я открият по сигнала на телефона? Навярно не. Което означаваше, че докато не излезе навън и не види къде е, може да им каже само, че е в микробус в гараж някъде в Брайтън или Хоув, вероятно.

Той можеше да се върне всеки момент. Тя трябваше да освободи краката си. В мрака опипа около себе си, за да открие телефона и чантата си, каквото и да е. Но напипваше само лепкаво, вонящо гориво. Посегна надолу към глезените си и почувства, че тиксото около тях е усукано така здраво, сякаш бяха циментирани. После посегна към лицето си, за да види дали ще може да отпуши устата си и поне да извика за помощ.

Но дали трябваше да го прави?

Тиксото на устата ѝ беше също толкова здраво залепено.

Не губи време. Освободи краката си и бягай.

Опита се да намери края на тиксото, но пръстите ѝ бяха така хлъзгави от дизеловото гориво, че това беше невъзможно.

Паниката ѝ нарасна.

Трябва да избягам.

Опита да се изправи, но при първия опит падна настрани и удари челото си в нещо твърдо. След малко почувства, че нещо се стича в окото ѝ. Кръв, предположи тя. Преобърна се със сумтене и седна, опряла гръб на стената на микробуса, сложи босите си стъпала на пода и започна да се избутва настрани. Но непрестанно се подхлъзваше в проклетото гориво, което бе превърнало пода в истинска пързалка.

Заопипва около себе си, докато не откри постелката, върху която беше лежала. Прехвърли крака върху нея и опита отново. Изправи се почти изцяло, а главата ѝ се удари в тавана на микробуса. После, напълно дезориентирана в мрака, тя падна настрани със силен трясък. Нещо се удари в окото ѝ със силата на чук.

Събота, 3 януари

Уредът на таблото изписука и стресна Мад, който беше паркирал до един паркингметър на крайбрежната, близо до пристана на Брайтън и пиеше чай. Чашата чай в единайсет часа. Всъщност беше закъснял за нея с десет минути, защото беше твърде погълнат от четенето на вестника.

Погледна към екрана на уреда. Имаше съобщение от диспечера:

Р-нт. „Чайна Гардън“. „Престън“ № 2. За Стърлинг. Към „Родеан Крее“.

Ресторантът беше точно зад ъгъла. Той знаеше и къде е крайният адрес. Можеше да си представи пътя — всяка улица и всяко кътче в Брайтън и Хоув. „Родеан Кресънт“ беше високо над скалите в източната част на града. Всички къщи там бяха големи, отдалечени и еднофамилни, с гледка към марината и Ламанша. Домове на богати хора.

Хора, които могат да си позволят хубави обувки.

Той натисна бутонът за приемане и потвърди поръчката, после продължи да отпива от чая и да чете вестника, който беше оставен от клиент в таксито.

Те сигурно все още приключваха с вечерята. Когато поръчват такси от ресторант, хората очакват то да не пристигне веднага, може би след петнайсетина минути или нещо такова, особено в събота вечер в центъра на Брайтън. И освен това той не можеше да спре да препрочита статията за жената, която бе изнасилена в „Метропол“ в новогодишната нощ. Не можеше да се откъсне.

В огледалата виждаше трепкащите светлини на пристана. Знаеше всичко за тях. Беше работил като електротехник там, в екипа по поддръжката и ремонт. Но го уволниха. Пак по същата причина, поради която обикновено го уволняваха. Защото бе изгубил търпение с някого. Но пък в таксито все още не беше изгубил търпение с никого. Всъщност веднъж бе слязъл и се разкрещя на друг шофьор, който се беше вмъкнал в редицата пред него.

Допи си чая, остави неохотно вестника и върна чашата в найлоновата торбичка до термоса. После сложи торбата на предната седалка.

— По ред! — каза на глас. После започна с проверките.

Първо проверка на гумите. След това запалването на двигателя, после фаровете. Никога в обратния ред, защото ако акумулаторът е паднал, фаровете можеха да изхабят електричеството, необходимо за запалването на двигателя. Собственикът на таксито го беше научил на това. Особено през зимата, когато акумулаторът беше по-натоварен. А сега беше зима.

Запали двигателя и провери горивото. Три четвърти резервоар. После налягането на маслото. После температурата. Температурата в купето беше нагласена на двайсет градуса, както го бяха инструктирали. Навън, според дигиталния термометър, беше два градуса по Целзий. Студена нощ.