Питер Джеймс - Мъртва като теб

Четвъртък, 1 януари

Няколко от къщите по улицата пред болницата имаха коледни светлинки по прозорците и гирлянди на входните врати. Скоро щяха да ги приберат за следващата година, помисли си малко тъжно Грейс, докато намаляваше и приближаваше към входа на болница „Кроули“ — квадратна, покрита с петна бетонна сграда с крещящи пердета на прозорците. Той харесваше магията, която Коледа пръскаше над света, дори когато трябваше да работи.

Без съмнение сградата бе изглеждала много по-впечатляващо под слънчевото синьо небе в първоначалния замисъл на архитекта, отколкото сега — във влажната януарска утрин. Грейс си помисли, че архитектът вероятно не е взел предвид и капаците, закриващи половината ѝ прозорци, десетината коли, паркирани хаотично отвън, и множеството надписи и петна по стените.

Глен Брансън обикновено обичаше да го ужасява с шофьорските си умения, но днес му позволи да кара дотук, като дори му даде възможност да се концентрира върху пълния му отчет за отвратителната коледна седмица, която бе изкарал. Бракът на Глен, който бе отбелязал нови спадове в седмиците преди Коледа, се беше влошил още повече на самия празник.

Разярен, че жена му Ари е сменила ключалките на къщата им, Глен бе избухнал в самата коледна утрин, когато пристигнал, натоварен с подаръци за двете им деца, и тя отказала да го пусне вътре. Той беше огромен бивш бияч от нощни клубове и бе разбил с един ритник входната врата само за да открие това, което вече подозирал. Новият любовник на жена му се беше настанил в неговата къща, играеше си с неговите деца, пред неговата коледна елха, за Бога!

Жена му се обадила в полицията и Глен се разминал на косъм с ареста, когато патрулката се появила. А това щеше да му коства кариерата.

— Е, ти какво щеше да направиш? — попита той.

— Вероятно същото. Но това не значи, че е редно.

— Да. — Глен помълча известно време, после добави: — Прав си. Но когато видях онзи тъп личен треньор да си играе на Хbox 2 2 Конзолна платформа за видеоигри на компанията „Майкрософт“, (бел. ред). с децата ми, бях готов да му откъсна главата и да играя баскетбол с нея.

— Трябва някак да се опиташ да се сдържаш, братле. Не искам да си прецакаш кариерата.

Брансън се втренчи през предния прозорец в дъжда навън. После каза безизразно:

— Какво значение има? Вече нищо няма значение.

Рой Грейс обичаше този тип, този голям, добронамерен, добросърдечен мъж канара. Срещна го преди няколко години, когато Глен беше току-що повишен в детектив. Беше видял в него много от себе си — амбиция, устрем. А и Глен имаше онова, което прави човек добър полицай — висока емоционална интелигентност. Оттогава Грейс го бе поел под крилото си. Но сега, когато бракът му се разпадаше и той губеше контрол над гнева си, Глен беше опасно близо до лудостта.

Беше опасно близо до това разруши дълбокото им приятелство. Защото през последните няколко месеца Брансън беше квартирант на Грейс, в дома му близо до крайбрежната улица на Хоув. Грейс нямаше нищо против, тъй като сега на практика живееше в къщата на Клео в квартала Норт Лайн в центъра на Брайтън. Но наистина имаше против Брансън да рови из скъпоценната му колекция плочи и постоянно да критикува вкуса му за музика.

Като сега например.

Тъй като нямаше собствена кола — бе потрошил любимата си алфа ромео при едно преследване преди няколко месеца и все още беше обект на разследване от страна на застрахователите, — Грейс беше принуден да използва общи коли, които бяха все малки фордове или хюндай „Гец“. Тъкмо се бе научил как да борави с айпода, който Клео му подари за Коледа и можеше да пуска любимата му музика през всяка автомобилна радиосистема, и се изфука с него пред Брансън по пътя насам.

— Коя е тая? — попита Брансън, като рязко смени темата, когато и песента се смени.

— Лаура Марлинг.

Той се вслуша за миг и обяви:

— Много подражава.

— На кого?

Брансън сви рамене.

— Аз я харесвам — каза Грейс отбранително.

Слушаха мълчаливо няколко секунди, докато Грейс не забеляза свободно място на улицата и насочи колата към него.

— Просто много си падаш по женски вокали — обяви Брансън. — Това ти е проблемът.

— Но аз наистина я харесвам. Ясно ли е?

— Жалък си.

— Клео също я харесва — настоя Грейс. — Тя ми подари това за Коледа. Искаш ли да ѝ кажа, че я смяташ за жалка?

Брансън вдигна огромните си ръце.