Питер Джеймс - Мъртва като теб

Изведнъж ужасно ѝ се допишка, въпреки че не беше пила нищо от цяла вечност и устата ѝ беше пресъхнала. Колко ли беше часът? От светлината, която за миг беше изпълнила вътрешността на буса, предположи, че вече е сутрин.

— Трябва да ходя на неделен обяд — каза той. — Нямам време да те чистя. Ще се върна по-късно. Много съжалявам, че не мога да те поканя. Гладна ли си?

Освети лицето ѝ с фенерчето.

Тя го молеше с очи за вода. Опита се да изрече думата със запушената си уста, да я изрече с гърлото си, но се чу само стон.

Много беше жадна. Цялата трепереше, опитваше се да не се напикае.

— Нищо не ти разбирам — да не ми пожелаваш „добър апетит“?

Тя пак изстена.

— Много мило от твоя страна! — каза той.

Тя отново го замоли с очи. Вода, вода.

— Сигурно искаш вода. Обзалагам се, че това се опитваш да кажеш. Работата е там, че ако ти дам, пак ще се напикаеш, нали така?

Тя поклати глава.

— Не? Е, ще видим. Ако обещаеш да си много добро момиче, може и да ти дам вода.

Тя продължи да се стиска. Но когато чу затварянето на вратата на микробуса, почувства топлата струйка да се разлива по слабините ѝ.

Неделя, 18 януари

Гробището „Лаун Мемориъл“ в Удингдийн се намираше на хълм в източната част на Брайтън, с хубава гледка към Ламанша. Не че обитателите на гробището можеха да ѝ се насладят, помисли си мрачно Рой Грейс, когато излезе от дългата синя палатка с форма на гъсеница. Вятърът го блъскаше, докато той вървеше към по-малката палатка за преобличане. Синият му гащеризон с качулка беше закопчан догоре.

Съдебната лекарка не беше сбъркала относно бюрокрацията, свързана с една ексхумация. Издаването и подписването на заповедта беше лесната част. По-трудно, особено в неделя сутрин, беше събирането на необходимия екип.

Имаше една частна фирма, която беше специализирана в ексхумации, занимаваше се предимно с преместването на останки, за да се освободят терени за строителни компании. Но те не можеха да се включат до утре сутринта, без да начислят такси за допълнителен труд.

Грейс не беше готов да чака. Обади се на шефа си и Риг се съгласи на по-високата цена.

На брифинга на „Джон Стрийт“ преди час се събра основният екип. Служител от съдебна медицина, двама криминалисти, включително фотограф, петима служители от частната компания, една жена от Отдела за околната среда, която определено не се радваше, че работи в неделя, сегашният служител по здравеопазването и сигурността, и защото земята беше осветена — присъстваше и свещеник. Тук бяха и Джоан Мейджър, криминалният археолог, както и Глен Брансън, който щеше да отговаря за тълпата. Майкъл Форман беше назначен за официален наблюдател.

Клео, Дарън Уолъс — нейният помощник в моргата — и Уолтър Хордърн, който отговаряше за гробищата и караше тъмнозеления микробус на съдебна медицина, с който се прибираха телата, също беше на линия. Грейс имаше нужда само от двама от тях, но тъй като тримата не бяха присъствали на ексхумация, изгаряха от желание да са тук. Ясно е, помисли си Грейс, че не са се наситили на мъртъвци. Какво ли говореше това за любовта на Клео към него?

Но не само служителите от моргата бяха любопитни. От сутринта му звъняха и други членове на главното управление, мълвата се беше разнесла. Питаха дали може да присъстват. За мнозина от тях това беше уникална възможност, но се наложи да им откаже, защото нямаше място и защото беше толкова уморен и нервен, че не искаше да устройва някакъв шибан цирк.

Беше четири следобед и адски студено. Той излезе от палатката с чаша чай. Вече притъмняваше и светлината на прожекторите, която озаряваше автомобилната алея към палатката, покриваща гроба на Моли Глосъп, както и още няколко около него, ставаше все по-силна.

Районът беше ограден от двоен полицейски кордон. Всички входове към гробището бяха затворени от полицейски служители и дотук обществеността реагираше повече с любопитство, отколкото с гняв. Имаше още една полицейска лента точно около двете палатки. Никакви журналисти не се допускаха.

Екипът в главната палатка вече стигаше до дъното на гроба. Грейс знаеше, че това ясно личи от все по-силната воня. Миризмата на смърт беше най-гадната миризма на света. Долавяше я дори тук, на открито. Това беше воня на отдавна запушен отходен канал, на изгнило месо, което е престояло две седмици на лятната жега — тежка, оловна миризма, която като че изсмукваше собствената ти душа.