Том Райт - Черните птици

Господин Къчел беше ъгловат и посивял, облечен с чист, изгладен джинсов гащеризон и риза на райета, а в ноздрите му влизаха тръбичките на кислороден апарат. Без да се изправя от износения си фотьойл, той ми подаде хладната си кокалеста ръка и ми кимна да седна на дивана. По-голямата част от тъмното борово дюшеме на пода беше скрита от шарен плетен килим, а в коридора стоеше часовник с кукувичка, който изглеждаше на сто години; месинговото му махало мътно проблясваше зад гравираното стъкло, докато описваше бавната си дъга напред и назад. Брат Ричи седна обратно на тръстиковия люлеещ стол до господин Къчел.

— Мога ли да ви предложа нещо? — попита ме госпожа Къчел. — Чай или кафе?

— Не, благодаря ви — отговорих аз и извадих малкия бележник, който носех в джоба на ризата си.

— Лейтенант Бонъм, искам да кажа нещо за причината, поради която ви се обадих — каза тя и погледна другите двама. — Именно Реймънд и брат Ричи ме убедиха, че трябва да кажа истината.

Устните на пастора се изкривиха в единия край от мимолетна усмивка, която му придаде лисиче изражение.

— Но преди да се обадя, разпитах за вас някои хора, които ви познават и на които имам доверие, и се помолих за напътствие. — Тя седна на другия фотьойл до своя съпруг, с плътно прибрани глезени и колене. — Може ли да ви задам един въпрос?

— Какво искате да знаете?

— Онзи мъж, когото сте наранили преди няколко години, наркодилъра — казаха ми, че сте го направили, за да попречите на своя партньор да го застреля на място. Вярно ли е това?

— Да, госпожо, така е.

— Казаха ми и че се държите като истински християнин и се опитвате да постъпвате така, както е правилно, дори когато се налага да нарушите правилата и да пострадате. Тогава почувствах, че нещо ме води към вас.

Не знаех как да отговоря, така че дори не се опитах. Вместо това попитах:

— Госпожо Къчел, разбрахте ли как е загинала доктор Голд?

— Боже милостиви, нима е останал някой жив човек, който да не е разбрал? — отговори тя. — А сега и този Фрикс. Всичко това е толкова ужасно! Знаете ли вече нещо за виновника?

— Не много. Благодаря ви, че предложихте да помогнете и се съгласихте отново да говорим за случая.

Тя сведе очи към ръцете си.

— Не се съмнявам, че полицаят, който дойде да говори с нас, беше добър човек.

— Дани Райдаут?

— Да, мисля, че така се казваше.

— Той е добър полицай — казах аз.

Кислородният апарат тихо съскаше. Брат Ричи се прокашля.

— Аз съм виновна — каза тя и погледна към Ричи, който ѝ кимна окуражаващо. — Господин Райдаут беше чудесен, много вежлив, но аз не му казах всичко.

Отново я зачаках да продължи.

— Не ми е лесно да го призная, лейтенант Бонъм, но се страхувам, че преди много време се отклоних от пътя на светлината — каза тя и сведе очи. — Аз съм отгледана в Господа. Няма извинение за това.

Тя отново вдигна поглед към мен.

— Предадох се на горделивост, завист и алчност. И по-лоши неща. Отрекох се от Господа и Му обърнах гръб, за да следвам собствените си желания. Изгубих милостта Му. Но когато Реймънд се разболя, това ме накара да се опомня, и брат Ричи ме изведе обратно на пътя на светлината. Защото точно това е църквата, нали разбирате, светлина в света на…

— Работили сте за доктор Голд малко повече от шест години, нали? — попитах аз.

— Да, господине. Шест години, с които не се гордея. Явно някога съм се гордяла с тях.

Тя поклати глава.

— Какво ви беше трудно да приемете през тези шест години?

— Ами тогава не ми беше трудно да го приема. Докато работех за доктор Голд, си мислех — или може би Дяволът ме караше да си мисля, — че начинът, по който тя правеше всичко, беше правилен.

— Какъв беше този начин?

— О, Боже милостиви. Нейният начин. Ами нейният начин като цяло беше единственият правилен начин. С лъжи и измами и омраза към всеки, който може да ѝ отнеме пациент, да получи повече внимание от нея или да я победи в съда. Тя никога не прощаваше на никого за нищо и когато имаше зъб на някого, отмъщението беше единственото, което имаше значение за нея. Освен това смяташе, че всички имат зъб на нея самата. Беше толкова алчна.

— Алчна?

— Не знам. Не знам дали това е най-подходящата дума. Просто искам да кажа, че никога не беше доволна. От нищо. Ако имаше договори с три училища, искаше пет, десет. Ако приемаше по дванайсет пациенти на ден, искаше да станат осемнайсет. И повече. Ако някой друг в града получаваше четирийсет и осем процента от някой застрахователен агент, тя искаше да получава шейсет.