Том Райт - Черните птици

— Значи не е социопат?

— Не. Ако беше такъв, щеше да вложи повече енергия в опити да ни ласкае и манипулира.

— Все пак се пробва да го направи с теб.

Тя сви рамене.

— Не означаваше нищо, беше просто мъжки рефлекс. Много повече го интересуваше да ни демонстрира колко е умен.

— Какво си записа, когато ти казах да си отбележиш това?

Тя вдигна бележника си, за да го прочета: „Да проверя какво точно означава „интелигентен“.

— Добре де, едно на нула за теб — казах аз. — Ако Кийтс наистина беше прав, изобщо нямаше да те попитам. Да се върнем на преподобния пастор. Ти ми разказваше как си разбрала, че не е социопат.

— Точно така — каза тя. — Другото е, че социопатите не проявяват множество признаци на автономна възбуда.

— Искаш да кажеш, че при него е имало такива?

— Аха. Особено докато четеше писмото.

— Какво гледаше ти тогава?

— Сърцебиене, честота на примигване, дишане, разширяване на зениците.

— Как точно му виждаше сърцебиенето, по дяволите?

Тя ме докосна с пръст по шията, точно както беше направила вечерта, когато пристигна.

— Гледах го ето тук — обясни тя. — Сънната артерия е точно под кожата.

Представих си как гърлото ми непрекъснато излъчва мислите ми на целия свят, ирисите ми демонстрират всяка емоция и цялото ми съзнание е разголено като стриптийзьорка. Нищо чудно, че никога не можех да бия Ел Ей на карти.

— И какво ти каза всичко това? — попитах аз.

— Не смятам, че той знаеше нещо за писмото, докато не му го показа. Но задачата го заинтересува много, оживи го, даде му нещо, за което да мисли. Беше като гатанка, като нова гледна точка към света. Хора като него сигурно много се отегчават в затвора.

— Да, ето нещо, което не мога да разбера. Как е възможно толкова умен тип да се озове зад решетките?

Тя отвори прозореца си няколко сантиметра, запали цигара с тънката си златна запалка, пое от дима и го издиша навън. После попита:

— Краткия отговор ли предпочиташ?

— Да, моля.

— „Умен“ вероятно не е най-подходящата дума за него. Кийтс е интелигентен, няма спор, но проблемът е в това, че коефициентът на интелигентност всъщност няма много общо с това колко е умен един човек и колко добре се справя с живота. Горе-долу единственото нещо, за което става коефициентът на интелигентност, е да определи какъв резултат ще изкараш следващия път, когато се явиш на такъв тест.

— Искаш да кажеш, че Кийтс е интелигентен, но не е умен. Според теб защо е направил така, че да свърши в затвора?

— Мисля, че в неговия случай става въпрос за наказание, което си е наложил сам. Вероятно не е възпитан така, че да мрази хората, нито да прави нещата, които е направил, но нещо в живота му го е притиснало и той е започнал да търси някакъв източник на сила, с който да му отговори. Омразата изглежда силна, така че той е избрал нея и никога повече не се е обърнал назад. Но някъде вътре в него все още живее момчето, което мама е възпитала да прави добро, и това момче не спира да спъва плановете на възрастния човек. Колкото и да е интелигентен, Кийтс вероятно винаги е бил един от онези загубеняци, които ще се прострелят в крака всеки път когато посегнат за пистолета.

— Значи не смяташ, че той знае нещо за убийството?

Тя погледна пепелта на върха на цигарата си.

— Не съм казала това.

Ел Ей проследи с поглед пълен с тийнейджърки бял форд таурус, който ни задмина отдясно.

— Сигурна съм, че знае кой е убил доктор Голд.

Аз я изгледах вторачено.

— Гледай си пътя — скара ми се тя.

— Смея ли да попитам защо го казваш?

— Според мен в началото той си помисли, че сме отишли заради измамата с кредитните карти, за която ни каза Монси и която вероятно наистина е организирана от него. Беше готов за това, но когато ти му каза, че разследваме убийството, той получи прилив на адреналин. Човек не реагира по такъв начин, ако не е подложен на риск. Щом е подложен на риск, значи е замесен. А щом е замесен, значи знае нещо.

— Ел Ей, кога ще спреш да ми дърпаш стола, на който седя?

— Ха-ха — ухили се тя.

— Добре, какво друго знае Кийтс?

— Точно това ще разберем, шерифе.

Оставих я в „Килн-Роа“ и продължих още половин километър до службата, където Монси и Райдаут ме чакаха в моя кабинет. Райдаут редеше пасианс на компютъра, а Монси разлистваше все по-дебелата папка по случая „Голд“. Райдаут затвори играта и ми освободи стола.

— Как мина? — попита ме той.

Докато им преразказвах чутото, на вратата се появи Зито.