Том Райт - Черните птици

Когато си уредих среща с Кийтс в затвора, Ел Ей поиска да дойде с мен.

— Кажи му, че съм секретарка например. Може да успея да доловя нещо странно в поведението му — обясни тя. — Като експерт.

— Страхотна идея — съгласи се Зито. — Нали все още имаш разрешително за таен агент?

Единствените пръстови отпечатъци по писмото до „Лейт. Бонъм“ и плика бяха на Бърти и няколко пощенски служители, а самият плик беше с лепенка, така че никой не го беше облизал, за да го залепи, и не можехме да се сдобием с никаква ДНК. Щеше да бъде добър коз да разполагам с нещо, с което да свържа Кийтс с писмото, но дори и така можех да го използвам в разговора с него.

Когато пристигнахме там, един кльощав червенокос надзирател ни заведе в мърлява стая за посетители с нисък таван. Вътре вонеше на мишки и беше още по-мрачно и отчаяно, отколкото в останалата част от затвора. С изключение на квадратната сива метална маса и няколкото очукани стола, които сякаш бяха докарани тук след дълга употреба в някоя военна база, нямаше никакви мебели. Беше ярко осветено с флуоресцентни лампи от онези, на които човешката кожа изглежда с цвят на умряло земноводно.

— Уютно — отбелязах аз.

Ел Ей се огледа.

— Не е подходящо за хора, които страдат от клаустрофобия, но май и по-лоши сме виждали.

Тежката метална врата с бронирано стъкло на прозорчето за наблюдение се отвори и червенокосият надзирател въведе Кийтс в стаята. Беше небръснат и изглеждаше на около седемдесет години. Беше облечен със стандартния оранжев затворнически гащеризон и протрити платнени чехли, а малките му сини очи бяха скрити зад дебели очила с рогови рамки. Подпираше се на алуминиев бастун с четири крачета и беше блед, не точно затлъстял, но натежал и омекнал от храната в затвора, а мазната му металносива коса беше залепнала на отделни кичури по лъскавото му теме.

— Почукайте на вратата, ако имате нужда от нещо — каза надзирателят.

Той хвърли един последен поглед към затворника си и излезе.

Стиснах ръката на Кийтс и представих Ел Ей с думите:

— Това е Лий Роу. Тя работи с мен.

— Защо не седнем? — предложи той. — Старите ми кокали не ме държат като едно време.

Заехме столовете от трите страни на масата, а Ел Ей енергично отвори един стенографски бележник и извади химикалка. Изглеждаше делова и организирана.

— Извинете ме, госпожице Роу, но аз се интересувам от човешката таксономия — каза Кийтс. — Струва ми се, че потеклото ви отчасти е от северната част на Средиземно море, може би гръцко. Мога ли да ви попитам дали е така?

Отдавна изчезналият биологичен баща на Ел Ей — или „донорът на сперма“, както го наричаше Рейчъл — наистина беше грък.

— Потеклото ми е, общо взето, неизвестно — отговори тя.

— Ах, гърците — каза Кийтс, все едно беше потвърдила предположението му. — Били са една от най-значимите раси, преди да достигнат до настоящия си упадък. Разбира се, като се имат предвид вашият ръст и благородните ви черти, вие сигурно носите старата чиста кръв на Перикъл и Питагор.

Той не откъсна поглед от нея, докато тя четливо пишеше днешната дата в началото на страницата в бележника си.

— Да, господине — отговори неопределено тя и подчерта датата.

— Оценявам това, че се съгласихте да разговаряте с нас, господин Кийтс — казах аз. — Или предпочитате обръщението „преподобни“?

Той се усмихна.

— И двамата знаем, че имахте възможност да ме принудите поне да се срещна с вас. Можете да ме наричате както пожелаете.

— И двамата знаем колко време щеше да отнеме това и колко малко полза щеше да има от него.

Той кимна в знак на потвърждение.

— С какво мога да ви бъда полезен, господин лейтенант?

— Дойдохме във връзка с убийството на една психоложка, която…

Кийтс се намести на стола и подпря бастуна си на масата.

— Еврейска психоложка, ако не греша — каза той. — Тук не ни позволяват да използваме интернет, но все пак имаме вчерашни вестници и разрешение да гледаме телевизия в определени часове.

— Точно така, говоря за доктор Голд — потвърдих аз. — И разследването достигна до вашето име като човек, който може би разполага с евентуална полезна информация.

— Моето име?

— В интерес на истината, разследването достигна до прякора „Пастора“.

— И как точно достигна до него?

— Анонимен сигнал от гражданин.

— Аха.

— Помислих си, че тъй като познавате различни крайни групи с християнска идентичност, може да ни подскажете нещо, което да ни помогне да разкрием кой е убил доктор Голд. И защо.