Том Райт - Черните птици

Аз се обърнах към Ел Ей.

— Време е да си изкараш прехраната — казах аз.

— Не е точно смесено, а по-скоро комбинирано — каза тя. — Колегата е имал предвид, че тя има повече от едно личностно разстройство, или по-вероятно проявява отделни симптоми от различни видове разстройства. Каза ли какви?

— Аха. „Параноя и асоциално поведение със склонност към нарцисизъм.“ Освен това каза, че била свръх възбудима. От време на време ѝ давал оксиконтин и други подобни.

— Но не каза нищо за депресия?

Тя поклати глава.

— Попитах го дали е била такава, че да се самоубие. Той каза, че това е горе-долу последното, което можело да ѝ се случи.

— Каза ли нещо друго?

— Тя нямала приятели, не се доверявала на никого използвала хората и виждала света разделен на хищници и плячка, като, естествено, предпочитала да е от страната на хищниците. Явно говорим за вълци и агнета.

— Грозна работа — отбеляза Райдаут.

— Сега става още по-интересно — продължи Монси. — Доктор Орео каза, че имала „сексуални обсесии“.

— Например?

— Садо-мазо до дупка и „полиморфна перверзия“.

— Какво означава това, по дяволите?

— Възбуждала се е от всички — обясни Ел Ей. — Мъже, жени, млади, стари, на всякакви места в хранителната верига. За нея не е имало никакво значение.

— Точно така — потвърди Монси. — Никого не е връщала.

— Това съвпада ли с информацията от кода на Уелш?

Ел Ей кимна.

— Сигурно е по-лесно да си намериш гадже, ако си такъв — отбелязах аз.

— А сега най-хубавото — каза Монси. — Докторката обичала да я пишкат. Казвало се „златен дъжд“.

— Акана работа — обади се Райдаут.

— Не слушаш внимателно — смъмри го Монси. — Не говорим за акане, а за пишкане.

— Кой по кого пишка?

— Не знам, бейби. Може би трябва да направиш по-подробни проучвания.

— А кокаинът? — попитах аз.

— Смъркала е по четири грама на ден. По класическия начин, през носа. Снабдявала се е от онзи адвокат Файгъл, точно както ти каза. Между другото, той също е евреин.

— Да не искаш да кажеш, че ще е следващият на кръста? — попита Райдаут.

— Никога не се знае — отговори Монси. — А на всичко отгоре имам и още една новина, от която може да излезе нещо.

— Казвай.

— Говорих с онзи доносник от квартала с курвите, дето е болен от онова нещо, където непрекъснато лае и псува…

— Синдром на Турет? — обади се Ел Ей.

— Бинго — потвърди Монси. — Непрекъснато разправя на кого ще го тури.

И аз бях попадал на този тип. Работеше в една автомивка, познаваше много хора от подземния свят и обичаше да си представя, че е някакъв таен агент под прикритие. След като си поговорихме за това-онова, той тръгна да ми разправя за някаква схема, която въртели от панделата, за да източват кредитни карти, а после продължи за някакъв възрастен бял тип в затвора, който преди това бил професор по математика или нещо подобно. Но освен това бил и проповедник. Казвал се Джестън Кийтс. Каза, че бил адски умен и бил някакво гуру за дебелите снежинки, които си играят на войници и се събират в гората.

— Но сега е в затвора, така ли? — попитах аз, като се чудех накъде води всичко това.

— Прибрали го преди шест години. Бил един от оная банда „Божият меч“, които се окопали в планината и стреляли по федералните, когато отишли да ги приберат.

— Групата на Лъмъс — казах аз и усетих началото на някакво леко замайване. — Чакай малко, те нямаха ли някаква табела в базата си, някаква емблема или нещо такова?

— Аха — потвърди тя и извади една изпокъсана брошура.

Беше от онези издания, които понякога оставят под чистачките на паркингите в югозападната част на Арканзас, североизточната част на Тексас и северозападната част на Луизиана — яростна критика на безбожието в съвременна Америка и „горилите“ на служба на еврейско-чернокожо-имигрантско-нехристиянското правителство. От години ги бях виждал, без да ги забелязвам, но сега забелязах това — и не можех да повярвам на очите си.

— Тази емблема… — започнах аз.

— Видях драсканиците, дето ги рисуваш навсякъде — каза Монси, докато ровех в най-горното чекмедже на бюрото си.

Най-сетне открих това, което търсех — листчето от бележник с последната версия на емблемата от сода бикарбонат, която бях нарисувал — вдигнатата мускулеста ръка, за която вече ясно виждах, че държи къс, широк меч. Сложих я до брошурата. Двете рисунки бяха почти идентични.

— И сега става много завързано — каза Монси. — Защото доносникът ми каза, че прякорът на този Кийтс е „Пастора“.