Том Райт - Черните птици

— Здравейте, редници — каза той. — Слушай, Бис. Виждал ли си Ел Ей?

— Съвсем не — отговори Райдаут.

— Подозирам, че се крие — добави Монси. — В последно време тука се навъртат всякакви.

— Отиде при Джейна — казах му аз. — Влизай, имаме нужда от федерално присъствие.

— Естествено — каза той. — „Помагай на туземците“, това е моят девиз.

— Това ще ти хареса — каза Монси. — Мислим да направим проучване за секс групата, в която са били Голд и Фрикс.

— Орденът на златния пиш — добави Райдаут.

— Пляскане на седмицата — каза Монси.

— Какво? — попита Зито.

— Маски, бичове, ботуши — казах аз. — Извратена работа.

— Браво на вас — каза Зито и поклати глава. — Току-що си представих Фрикс гол, на високи токчета.

— Добре дошъл в клуба — каза Райдаут.

— Има ли начин той да е участвал в убийството на Голд? — попита Зито. — А после някой от съучастниците му да се е обърнал срещу него?

— Това става — каза Монси. — Поне за филм с Хъмфри Богарт.

— Аха — съгласих се аз. — Двойно убийство. По-интересно е за разследване.

— Усещам, че си започнал да развиваш някакъв неприятен мързел, стари приятелю — обади се Зито. После Хвърли поглед към папката в ръцете на Монси. — Ей — възкликна той и взе една скица на дърводелския чук която беше направил Уейн. — Какво е това?

— Най-вероятно инструментът, с който е била прикована Голд — обясних аз. — Дърводелски чук, модел „Калифорния“. Виждал ли си такъв?

Той вдигна поглед към мен.

— Дали съм виждал такъв? Приятел, аз имам такъв, в шкафа за веществени доказателства. Открихме го в къщата на Фрикс.

— Какво?

— Беше в пепелта, на няколко метра от тялото. Част от ръкохватката беше изгоряла, но определено беше същият. Стори ми се малко необичайно да е там, затова ги накарах да го приберат за веществено доказателство.

— Мааамка му — проточи Монси.

— Търсят те на трета линия — обяви Бърти, като се показа на вратата. — Някаква жена, която се казва Ърлийн Къчел. Твърди, че знае нещо за убийството на доктор Голд.

Спомних си за комедийното предаване „Събота вечер на живо“ и скечовете на Дейна Карви, издокаран в женски дрехи пред онзи стъклопис. „Религиозни разговори с религиозната дама“. После се сетих откъде ми беше познато името на Ърлийн Къчел — беше религиозната дама, която доскоро беше работила като секретарка на Дебора Голд.

Докато отивах с колата към къщата на семейство Къчел, небето беше типично ноемврийско: лека мъгла в ниското и високи перести облаци, които приличаха на конски опашки. Завих по алеята пред къщата, хвърлих поглед в огледалото за обратно виждане и видях третата от трите коли, които бяха карали след мен: напълно анонимен черен форд седан. Колата продължи по шосето, така че видях шофьора само за част от секундата. Позата му, стойката на раменете и целият му външен вид някак си не отговаряха на измачканата му работна риза. Той дори не погледна към мен, докато ме подминаваше, но аз видях каубойската шапка „Стетсън“ и улових отблясъка на слънчевите лъчи по огледалните му тъмни очила.

Беше същият човек, който ме беше наблюдавал на пикника на Оз.

Къщата на семейство Къчел беше на квадратна основа от дебели греди, разположена в средата на около един акър дворно място, недалече от „Бъкнър“. Постройката беше от времето на Втората световна, а над нея се издигаха стари северноамерикански орехи, амброви дървета и червени дъбове. От двете страни на къщата имаше форзиции, пираканти и тъжникови храсти; До алеята растеше една камелия, а по тревата около нея се бяха посипали белите листенца на цветовете ѝ. Под един от големите дъбове пред къщата бяха паркирани червена тойота корола на пет години и прашен черен форд пикап, който изглеждаше по-скоро на петнайсет. На капака на тойотата невъзмутимо лежеше котка на жълти и кафяви ивици и ме наблюдаваше внимателно с кехлибарените си очи.

Госпожа Къчел отвори вратата почти незабавно след като почуках, сякаш беше гледала към алеята през прозореца, както правят хората, които живеят извън града, когато очакват гости. Беше висока, невзрачна, на петдесет и няколко. Не носеше грим, а очила с телени рамки, обикновена памучна роля до глезените и груби обувки. Косата ѝ беше хваната на кок на тила. Тя ме покани в малка всекидневна със завеси от органза, в която миришеше на политура и нафталин, и ме запозна със съпруга си, който беше инвалид, и брат Ричи — „нашия пастор от Петдесятната църква“, обясни ми тя с известно страхопочитание. Пасторът имаше вълниста коса, сресана назад, оранжев панталон от изкуствена материя и широк бял колан и приличаше на Джери Лий Луис от най-добрите му години. Той се изправи, като държеше в лявата си ръка една много употребявана Библия. Подаде ми дясната си ръка, която беше топла и влажна.