Том Райт - Черните птици

Ел Ей помълча малко и каза:

— Това не ми харесва, Бис.

— Ами какво да се прави — въздъхнах аз. — Докъде бяхме стигнали?

— До монетата.

— Точно така, мистериозната монета. Уейн казва, че не е била под земята.

— Значи скоро са я изпуснали там — заключи Ел Ей. — Което означава, че не можеш да изключиш възможността да са я изпуснали твоите извършители. А ако са били те…

— Ако са били те, сигурно са го направили нарочно.

— В такъв случай защо? Какво е посланието? И за кого е предназначено?

— Ако си отговоря на последния въпрос, вероятно ще разбера и кой го е направил.

Продължих с разказа за онова, което бяхме открили междувременно: някой се беше обадил на Голд от предплатен телефон около осем часа вечерта, в която била отвлечена. Разговорът беше продължил осем минути и няколко секунди и беше приключил в 20:19 ч.

След това Голд беше излязла от къщи и беше отишла в кабинета си, откъдето беше проверила гласовата си поща в 20:44 ч., но нямаше никакви записани съобщения. Дамската ѝ чанта, затворена и явно недокосната, беше оставена в ъгъла на бюрото на секретарката, в антрето на кабинета светеше, а зеленото беемве на Голд беше паркирано отключено пред входа на кабинета.

— Не са искали нищо друго освен нея — каза Ел Ей. — Можеш да се обзаложиш, че са дошли с нещо като товарен микробус.

— Точно така — отговорих аз. — По колата или в близост до нея също няма нищо необичайно. Все още не са пристигнали резултатите за пръстовите отпечатъци, но аз се съмнявам, че те изобщо са пипали колата — защо да го правят, ако не искат да я откраднат? Когато секретарката пристигнала на работа следващата сутрин, всички стаи, включително и кабинетът на доктор Голд, били заключени и със загасени лампи.

— А съпругът?

— По-млад от нея, собственик на компания за компютри и информационно обслужване, в добро финансово състояние. Можеш ли да направиш психологически профил на извършителя?

— Не и както го правят по телевизията — отговори тя. — Дори когато е възможно, психологическият профил обикновено гласи нещо като „бял мъж, между двайсет и пет и трийсет и пет години, живее сам“, дъра-бъра. Пожелавам ти успех, ако решиш да вземеш заповед за обиск с такова нещо.

— Е, след като ти работиш по случая, вече имаме по-големи шансове, нали така?

Тя помълча няколко секунди, които използвах да погледам снимките над камината. После каза:

— Ще дойда да те видя.

— О, супер — израдвах се аз. — На какво дължа удоволствието?

— На нищо. Ще ходя на една конференция в Маями и ще си взема отпуск седмицата преди това.

— И какво ще правиш при мен?

— Ще ти гостувам, какво друго? — отговори тя. — Искам и аз да играя — заплетени случаи, преследвания с коли, експлозии и размяна на остроумия, докато закопчаваш лошите.

— Откъде ти хрумна всичко това?

— От сериалите — каза тя. — Ти какво си мислиш, че никой друг няма телевизор?

— Какво ще кажеш да те наема за консултант по случая? — предложих аз.

— Ами…

Ел Ей се поколеба като човек, който разглежда кола втора употреба, което ми казваше две различни неща: на първо място, нямаше нужда да я убеждавам повече; и на второ, всеки момент щеше да ми каже истинската си цена.

— Добре, ето какво ти предлагам — каза тя. — Ще остана при теб една седмица, ако ми завариш няколко поставки за книги в кабинета — имам един бюфет зад бюрото, сещаш ли се?

— Да ги заваря?

— Да, с онази горелка. С която правеше онези метални неща с нащърбените краища, нали се сещаш?

— Това не е горелка, а оксижен — казах аз.

— Добре де, оксижен — каза тя. — Ако от това ти става по-леко.

Когато човек живее във ферма или в ранчо, второто правило (първото е никога да не вярваш на прогнозата за времето) гласи, че всичко рано или късно се чупи. А това означава, че за да има някаква полза от мен в „Летящото С“, още като дете трябваше да се науча да заварявам най-основни неща. И досега държах ацетиленова горелка и един стар оксижен марка „Линкълн“ в работилницата в задния двор, където понякога правех разни неща от метал — триножници, подпори за врати и тежести за писма, а веднъж дори два свещника, които под определен ъгъл приличаха на планинската верига Гранд Тетън.

Беше просто хоби, но ми помагаше да не мисля. Джейна ги харесваше и ги използваше за поставки за книги вместо скулптури в градината или просто за украса.

— Душата и ръцете ти разбират формата и масата по-добре от теб самия — казваше ми тя с леко чудатата си усмивка.