Том Райт - Черните птици

— Добре, Бис, разкажи ми.

— Става дума за една жена, която правеше психологически оценки на кандидатите за работа при нас — започнах аз. — Качена е на едно дърво.

Дадох си сметка какво съм казал и осъзнах колко малоумно звучи. Ако исках да съхраня уменията си за общуване някъде над дъното, трябваше по-често да си говоря с хора като Ел Ей, макар че не знаех къде ще ги намеря.

— Как така е качена?

— Разпъната е на кръст.

Настъпи кратка тишина, докато Ел Ей обмисли чутото. После тя попита:

— Има ли някаква връзка с религията?

— Например?

— Например да се е канела да издаде някой епископ, който е присвоявал средства, или някакъв религиозен култ, в който са измъчвали деца, или нещо подобно?

— Поне аз не знам за такова нещо — отговорих.

Разказах ѝ всичко, с което разполагахме досега, включително и за анатомичния фокус, който бяха направили убийците. Малко се притеснявах за тази подробност, но цената на разговорите с Ел Ей винаги беше чистата истина или нищо друго — и това не подлежеше на преговори.

— Господи, Бис, говорим за невероятна ярост, но поне мога да ти кажа, че по този начин се изключват повечето вероятни заподозрени.

Не видях как мога да го избегна, затова си признах:

— Какво имаш предвид?

— Не искам да се правя на любител детектив, но такова убийство изглежда твърде сложно, за да е проява на обикновен сексуален садизъм. И мога да се обзаложа, че убиецът не е нито съпругът, нито любовникът на жертвата. Убийството е било някакво наказание, няма спор за това, но такава ярост не може да бъде предизвикана от съпругата или приятелката на обикновен мъж, която му е изневерила на коледното парти или е избягала с треньора си по тенис. Когато някой мъж толкова се ядоса на жена си, че реши да я убие и не използва огнестрелно оръжие, или го прави импулсивно — и в такъв случай атакува лицето или врата, — или го обмисля предварително, например за да прибере парите от застраховката, и в такъв случай се опитва да го изкара като нещастен случай. Или наема някого, за да имитира обир.

— Доктор Труп — казах аз.

— Какво означава това?

— Така наричахме един познат инспектор от отдел „Убийства“. Преди това беше преподавал биология. Теорията му беше, че колкото по-гореща е кръвта, толкова по-бързо и просто е убийството. Той го наричаше „индекс на страстта“. Не казвам, че тези извършители са действали точно хладнокръвно, но убийството със сигурност е изисквало обмисляне, планиране и търпение.

— Този доктор явно е интелигентен тип — отбеляза тя. — Във всеки случай твоите извършители не са си дали целия този труд напразно. Трябва да има някаква причина. Имаше ли някакви съобщения около тялото или върху него?

— Нито бележка, нито анонимно обаждане по телефона, нито йероглифи, издълбани по тялото — отговорих аз, докато гледах как се ближе Пес. — Уейн намери една римска монета, но няма как да разберем защо се е озовала там и дали изобщо има нещо общо с убийството.

— Римска монета?!

Пес изведнъж се изправи. Погледна първо към задната врата, а после към входа на гаража, козината по гърба му настръхна, а очите му се разшириха. Не чувах нищо освен себе си, но веднага се заразих от настроението му, сякаш беше някакъв вирус със светкавично действие.

— Почакай малко, Ел Ей — казах аз. — Веднага се връщам.

Грабнах служебния си глок и едно фенерче, проверих дали в цевта на пистолета има патрон и се промъкнах навън през главния вход. Докато чаках очите ми да свикнат с тъмнината, внимателно се ослушах. По това време на годината не очаквах да чуя щурци или цикади, но дори като се има това предвид, ми се стори неестествено тихо. Поех бавно покрай къщата, като се придържах към сенките. Не видях нищо отпред, нито на алеята, нито зад къщата. Отново застинах неподвижно, за да се ослушам, но чух единствено заплашителното ръмжене на някакъв „Харли-Дейвидсън“ в далечината, а отвъд него — слабото жужене на движението по междущатската магистрала, което достигаше до тук само когато нощта беше тиха.

Светнах фенерчето и обиколих къщата още веднъж, като този път не се прикривах.

Нищо.

Върнах се вътре и вдигнах слушалката.

— Тук съм.

— Какво стана?

— Котаракът се стресна от нещо — отговорих аз.

— Не познавам друг човек, който да държи котка пазач. От какво се стресна?

— Не знам — казах аз. — Може би някой негов колега се е отбил насам. Понякога минават койоти, но обикновено чак към три-четири сутринта.