Том Райт - Черните птици

— Мътните те взели — въздъхна той. — Какво става, Джей Би?

— Имам нужда от консултация. Да те черпя нещо?

— Само мен или да доведа Аби?

— Само теб — отговорих аз. — Въпросът е по работа.

— Кога?

— Сега.

— Добре, можем да се видим в „Джон Бой“, но ще трябва ти да ѝ кажеш. Тази вечер бяхме решили да гледаме „Да убиеш присмехулник“.

Джонас повика жена си на телефона.

— Здрасти — каза ми тя. — Как върви борбата с престъпността?

Представих си тъмните интелигентни очи зад очилата с телени рамки, лъскавата кестенява коса и кривата усмивка. По това време на денонощието сигурно вече беше с анцуг и разнасяше чаша с ябълков чай.

— Атикъс го измъква от затвора — казах ѝ аз.

— Да, знам, по онова време винаги е имало щастлив край. Точно това ми харесва в старите филми. Какво става?

— Трябва ми твоят съпруг.

— Трябва ти моят съпруг? Джим, аз нямам друг. И на мен ми трябва. Откъде ще си намеря втори на моята възраст?

— Този уикенд ще ви направя Специалитета — предложих аз.

Имах предвид котлети от сьомга на грил със сос от каперси и стафиди — една от трите сериозни рецепти, които Рейчъл ме беше научила да приготвям още преди години, като следваше убеждението си, че един мъж трябва да е в състояние да сложи на масата поне толкова на брой истински ястия, ако се наложи.

— Ако времето е хубаво, ще го приготвя на открития грил на двора, а иначе ще го изпека в кухнята — добавих аз.

Тя замълча и аз разбрах, че съм я спечелил.

— Добре — каза Аби. — Но искам да ми го върнеш в добро състояние.

— Не се тревожи — отговорих аз. — Искам да се възползвам само от мозъка му.

— От кое? — учуди се тя.

Започвах да набирам някаква инерция. Отново погледнах към лавицата над камината, този път в другия край, където на тухлите беше подпряна карикатурата с акварелни бои, която Джейна беше поръчала за рождения ми ден преди няколко години: два тигъра с футболни фланелки с номера 39 и 22, които се нахвърлят един срещу друг. Това бяха номерата, с които Джони Трамел и аз играехме в годината, в която гимназиалният отбор спечели шампионата на щата.

— Изръмжи нещо, скъпи — беше казала тя, когато ми я подари. — А аз ще ти покажа какво правят истинските тигрици, когато се стъмни.

Бях я донесъл тук от работилницата си още миналата седмица, като се надявах да вдъхне малко живот на къщата, но вместо това тя ми върна единствено спомена за миризмата в съблекалните на игрището в гимназията „Браг“ — при това толкова живо, че обиколих цялата къща в търсене на забравена консерва с котешка храна или някакви дрехи, които съм забравил да изпера.

Реших да проведа още един разговор по телефона, преди да изляза за срещата с Джонас — този път с Джони в Бърнсвил, в западния край на окръга, за да проверя дали двамата с Алиша също няма да се навият да дойдат за Специалитета. Не че има нужда от нещо специално, когато ще идва Джони — той никога не се беше славил с умението си да отказва нещо, което му е поднесено в чиния. Все още беше лесно да се готви за него, защото през последните години винаги ми се струваше, че е твърде зает с мислите си, за да забележи какво изобщо яде. Предполагах, че това е един от рисковете на адвокатската професия. Някои от хората, които представляваше в съда, бяха в състояние да развалят апетита на всекиго.

През пролетта, в която завършихме гимназия, той хвърли половин дузина предложения за стипендии в различни университети в кошчето за боклук и се зае да посещава наборните бюра на въоръжените сили. В крайна сметка се записа в специалните части „Делта форс“ и спечели два медала „Пурпурно сърце“ и една „Сребърна звезда“ за подвизите си на места, където хилядолетната омраза тече в самите недра на Земята като подземна река — места с имена, които заедно с точното естество на самите си подвизи щеше да отнесе със себе си в гроба.

Не се предполагаше да го знам, но въпреки това бях научил — последната му мисия беше от така наречените „черни операции“. Представляваше парашутен скок от голяма височина с ниско отваряне, от военен самолет С-130 във въздушно пространство на съюзнически сили. Заедно със своя екип беше падал свободно в продължение на девет хиляди метра в безлунната нощ — пет тъмни безшумни силуета, които връхлитат като грабливи птици от звездите, без да оставят никаква следа от присъствието си освен мекия син блясък на висотометрите на китките си, прекосяват противниковата граница над една планинска верига и отварят парашутите си едва на триста метра височина над последната твърда земя, на която четирима от тях някога щяха да стъпят. Джони беше единственият, който беше успял да се измъкне — девет седмици по-късно, с неизлечимо накуцване и необяснима склонност да получава пристъпи на гадене, когато види червено цвекло.