Том Райт - Черните птици

— Тогава какво е станало?

— О, аз не се съмнявам, че не са го пуснали да си ходи — отговори Джонас. — Просто не знаем със сигурност какво точно са му направили.

Той отпи от собствената си „Корона“.

— Във всеки случай Константин забранява разпъването на кръст в Римската империя през триста трийсет и някоя година.

— От какво точно е умирала жертвата? — попитах аз.

— Въпросът е отворен — отговори Джонас. — Най-вероятните кандидати са изтощение, шок, топлинен удар, сърдечна недостатъчност. От друга страна, преди няколко години прочетох една научна статия, в която се твърдеше, че причината най-вероятно е задушаване.

— Как така?

— Когато са използвали напречна греда, ръцете са били закрепвани за нея обикновено преди да я вдигнат на мястото ѝ върху вертикалната основа — която между другото най-често е представлявала истинско дърво, — но вероятно никога не са забивали пироните през дланите. След това, независимо как е била разпъната жертвата, тежестта на тялото е започвала да тегли ръцете надолу, което е ограничавало движението на гръдния кош, докато не настъпи задушаване и в крайна сметка — смърт.

— А защо са използвали истински дървета? — попитах аз.

Джонас сви рамене.

— Най-вероятно за удобство. Кой ще се занимава да търси греда, която да е достатъчно дълга, за да се използва за вертикална основа, а след това ще я мъкне до мястото на екзекуцията, където трябва да изкопае еднометрова дупка, за да я изправи, само за да убие някакъв евреин, който създава проблеми? Много по-удобно е да се използва маслиновото дърво, което вече си е израснало там.

— Защо не са забивали пироните в дланите? — продължих да разпитвам аз.

— Защото вероятно не са можели да издържат тежестта на тялото, дори ако жертвата не се движи, а какво остава ако се бори за живота си. Римляните явно са забивали пирона между костите на предмишницата, точно над китката, а после са привързвали ръката с някакво въже, така че пиронът да не се измъкне от мястото си.

— А краката?

Джонас избърса ръцете си със салфетката.

— Мисля, че тук действителността също се различава от легендата. Ако не греша, обикновено са забивали двете пети заедно с един пирон. Преди няколко години в Светите земи дори беше открит един калценеус…

— Калценеус? — прекъснах го аз.

— Костта на петата. В този беше останала част от истинския пирон, с който е била разпъната жертвата.

Джонас изведнъж спря, когато забеляза изражението ми.

— Изглеждаш така, все едно някой опосум току-що е минал през гроба ти — отбеляза той.

— Колко време минава, докато настъпи смъртта от разпъване на кръст?

Взех един син пастел от керамичната чинийка, която беше оставена до солта и пипера, и разсеяно започнах да го въртя между пръстите си.

— Защо не попиташ някой доктор?

— Ти нали си доктор?

— Имам предвид, доктор по медицина.

— Кой може да каже къде свършва медицината и започва историята? — попитах го аз.

Джонас изсумтя.

— Винаги може да се разчита на теб да извъртиш нещо по философски.

Не отговорих, защото го чаках да продължи.

— Добре, нека да го сметнем — каза Джонас, като вдигна бирата си и я разклати. — Да кажем, от няколко часа до няколко дни в най-лошия възможен случай. Освен от всичко друго зависи и дали са счупили краката на жертвата, за което се предполага, че е било често срещана практика. Ако жертвата е била в състояние да подпира тежестта на тялото си върху краката, може да издържи повече. Не съм сигурен защо, но според легендата не са счупили краката на Исус. Освен това е имало и ограничение във времето, защото според еврейския закон не се е разрешавало трупът да остане навън през нощта.

През нощта. Представих си как Дебора Голд беше висяла навън през цялата нощ, която сигурно ѝ се беше сторила повече от безкрайна, и през цялото време беше умирала, атом по атом. Разделено по минути, това мъчение вероятно не е било толкова тежко, колкото другите неща, които ѝ бяха причинили, преди да я разпънат на кръст. И все пак е било ужасно.

— Разпъвали ли са жени? — попитах аз.

— Предполагам, че не е имало причина да не го правят, но все пак си представям, че се е случвало доста рядко — отговори Джонас. — Говорим за народи, които сигурно са били по-склонни да ги пребиват с камъни.

— Обичайно ли е било да обезобразяват тялото, да отрязват езика или нещо подобно?

Джонас ме погледна странно.

— Не съм чувал за такова нещо — каза той. — Да не искаш да кажеш, че…