Том Райт - Черните птици

Представих си я, облегната назад на стола зад бюрото си, в един от двата си възможни тоалета — джинси и ботуши, които щяха да изглеждат точно на мястото си в заседателната зала, или някой сериозен костюм в приглушени цветове, с който можеше да се появи на бой с кучета, без да предизвика никакви съмнения, че е облечена подходящо. Не носеше много бижута и грим и вероятно не беше с високи токчета; една тигрица няма нужда да си рисува допълнителни ивици. Разбира се, в нейния случай концепцията за прическа беше лишена от реален смисъл, защото независимо какво се опитваше да направи с косата си, сама или с чужда помощ, в крайна сметка винаги се стигаше до една и съща тъмна непобедима маса, за която баба ми казваше, че все едно току-що е оформена с пръчка динамит.

— Здрасти, малката — казах аз. — Добре съм, но имам нужда от твоята мъдрост.

— Някои неща никога не се променят — отговори тя. — Как се храниш?

— Прилично — отговорих аз. — Но не усещам вкуса на храната.

Тя помълча малко.

— Откога не си ходил за риба?

— Не знам. Доста отдавна.

— Но все още държиш лодката?

— Аха — отговорих аз. — Както и въдиците. И разрешителното. Просто не ходя за риба.

— Колко тежиш?

— Осемдесет килограма.

— Значи още си в полусредна категория. Как спиш?

— Няма как да знам това — отговорих аз. — Нали съм заспал, докато спя.

— Кажи си.

— Добре де, няколко пъти след последния ни разговор съм се събуждал прекалено рано.

— На кое викаш няколко пъти?

— Четири.

— Говори ли с Макс?

— Да, малко. Той ми посочи някои неща, за които да си помисля.

— Но все още не си говорил с Джейна и момичетата за фермата.

Това не беше въпрос.

— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че работя по въпроса?

— Не — отговори тя. — Но ще ти повярвам, че си мислиш така.

— Може би проблемът е, че не знам къде ми е мястото наистина.

— Аз те видях как беше, докато работеше във фермата през последната година. Не познавам друг човек, на когото да му е там мястото повече, отколкото на теб. Освен може би Кейси и Джорди.

Аз отново погледнах снимката на дъщерите си на стената. Ел Ей имаше право: и двете бяха родени ездачки, които се чувстваха в стихията си на седлото и на открито, все едно бяха птички във въздуха. Ако някой наистина трябваше да е там, това бяха те.

— Да, ще бъде страхотно за тях — съгласих се аз. — Но се притеснявам как се справят с раздялата. Утре ще ги заведа на обяд, сигурно на пристанището. Знам, че няма да оправи нищо, но наистина имам нужда да прекарам малко време с тях.

— Основното, от което имат нужда те самите, е да продължаваш да бъдеш същият човек — този, на когото могат да разчитат и който ги обича неизменно. Добре, с кого спиш и от колко време не си го правил?

Когато човек си говори с психоаналитици, има някои правила. Едното от тях е, че винаги изискват отчет за сексуалния му живот.

— Все още с Джейна, когато изобщо се случи — отговорих аз. — За последен път преди три седмици. Защо?

— Защото чувам глад за кожа в гласа ти — каза тя, с което отново събуди спомена за разкъсаната кожа на Голд в съзнанието ми. — Имаш нужда от повече контакт с човешко същество.

— Добре — казах аз. — Но първо искам да ти задам един въпрос: каква е разликата между халюцинация и видение?

— Понякога няма разлика, но в общия случай халюцинацията представлява симптом — че ти хлопа дъската — обясни ми тя. — Докато видението е еднократно преживяване. Защо?

Разказах ѝ какво съм видял на монитора на компютъра си и за спомените, които бяха нахлули в главата ми след това.

— Звучи като спомени, които не можеш да контролираш — каза тя. — Ставало ли е нещо напоследък, което да те накара да си спомниш за фермата, за футбола в гимназията или нещо подобно?

— Всъщност не — отговорих аз. — Имам предвид, че от време на време се виждам с Джони. Общо взето, е това. Може би се е събудило нещо поради факта, че изгубих Джейна и момичетата, но не се сещам за нищо друго.

— Все още не си изгубил Джейна — каза Ел Ей. — И никога няма да изгубиш момичетата. Но мозъкът ти явно работи по нещо. Дай му малко време. Тези неща си идват сами, когато са готови.

— Добре — казах аз. — Второто нещо е една убита психоложка, за която искам да си поговорим.

— Еха — каза тя. — Малко чувствителна тема за мен, нали се сещаш? Не знам колко мога да ти помогна с нещо такова. Все пак не съм криминолог.

— Но си умна, общо взето — казах аз. — И знаеш сума ти психологически термини.