Том Райт - Черните птици

Когато я загубих, това се случи по причини, които трябваше да разбирам още тогава, но в действителност не разбирам и досега — и този факт обедини силите си с множество други, за да ме кара да се питам как е възможно в познатата ни вселена изобщо да има достатъчно място, за да се събират всички неща, които не разбирам.

Но имаше и неща, които разбирах, и едно от тях беше фактът, че повечето жени, които съм обичал, са обичали Джон Фогърти, и аз го знаех горе-долу от самото начало. Когато ставаше дума за танци, Рейчъл харесваше по-скоро кънтри, но и тя не можеше да се насити на ранните парчета на Фогърти, например кавъра на „Have You Ever Been Lonely?“, който изпълнява заедно с първата си група.

Всъщност точно тази песен се чуваше от радиото на кухненския плот първата вечер, когато бях определен за главен готвач при поредното гостуване на Кат. Това ми даваше право на пълен контрол върху менюто и аз избрах стекове. Беше първият път, когато ми поверяваха толкова много говежди стекове, но аз се справих безупречно — ако се съди по всички комплименти и почти пълната липса на останала храна.

Когато разтребихме масата, Дъсти каза:

— Тази вечер ще се наложи да удържите крепостта без Рей и мен. Отиваме на каубойски танци в „Паломино“ заедно с Лиз и Доктора.

— Колко хубаво! — възкликна баба Естер. — Да си прекарате добре. Заслужили сте си го.

Дъсти и Рейчъл потеглиха и двамата с Кат се заехме с миенето на чиниите.

— Къде е „Паломино“? — попита ме тя, като притисна топлото си тяло в мен.

— В Грийнвил — отговорих по-тихо, за да не ме чуе баба Естер. — По два часа в двете посоки. Обикновено остават да пренощуват в града.

Кат се усмихна и ми подаде поредната купчина ножове, вилици и лъжици.

— Нека да ви помогна — предложи баба.

Беше намерила няколко изоставени чинийки във всекидневната и ги носеше към мивката.

— Не, госпожо — възразих аз. — Ние ще се справим за нула време. Не искаш ли малко горещ шоколад?

— Като се замисля, горещ шоколад ми звучи много добре — съгласи се тя.

Кат бързо избърса ръцете си.

— Аз ще го приготвя, госпожо Роудс. Бискит ще ми покаже къде е всичко необходимо.

Баба заяви, че е уморена, и реши да изпие горещия шоколад в стаята си.

— Лека нощ и на двамата — пожела ни тя. — И бог да ви благослови.

„Стаята“ на баба всъщност беше отделен апартамент в дъното на къщата и след като се прибереше там вечер, тя повече не излизаше. Кат я проследи с поглед, докато затваряше вратата след себе си.

— Имаш страхотно семейство, Бискит.

— Да, знам — кимнах аз. — Искаш ли една бира?

— Разрешават ли ти?

— По една-две през почивните дни, стига да е само тук. Дъсти смята, че бирата е полезна за здравето.

— А Рейчъл какво смята по този въпрос?

— Тя не пие. И не казва нищо за другите, които пият. Рейчъл смята, че човек не бива да се занимава с чуждите работи.

— И моят чичо Марти говори такива неща. Освен това ходи на сбирките на анонимните алкохолици.

Аз пак кимнах.

— Е, на мен ми се струва страхотна жена — заяви Кат.

— Вече е такава.

Отворих две бутилки „Лоун Стар“ от хладилника и ѝ подадох едната, докато отивахме към уредбата. Тя разгледа касетките и избра една.

— Джуди Колинс, супер.

Кат отпи от бирата си и огледа широкото пространство на пода, застлан с паркет и декоративни килими.

— Тази стая е създадена за танци, Бискит — отсече тя. — Мислиш ли, че баба ще има нещо против?

— Тя си сваля слуховото апаратче, когато се прибира — отговорих аз. — Мисля, че дори няма да разбере.

Сложих касетката в уредбата, после двамата навихме няколко от килимите и загасихме светлините. Кат си свали обувките, взе бирата ми и остави двете бутилки на кухненския плот. После се върна при мен и протегна ръка, а музиката изпълни стаята. Зарових лице в косата ѝ, като вдишвах уханието на кожата и летния ѝ парфюм; меките ѝ гърди леко се притискаха в моите, а бедрата ѝ плавно се полюшваха.

След още няколко парчета тя вдигна устни към моите и започна да ме целува страстно, обгърнала кръста ми с ръце. Когато най-сетне прекъснахме целувката, тя просто ми зададе въпроса, който не бях измислил как да повдигна:

— Ще ми покажеш ли твоята стая?

Когато отворих вратата на стаята си и светнах лампата, Кат се огледа.

— Не си толкова разхвърлян за момче, Бискит, и си имаш собствена баня! Еха!

Тя се приближи да разгледа отблизо фотографията в рамка на шкафчето ми, която стоеше до нащърбената червена чаша за кафе, пълна с изхабени моливи и изсъхнали химикалки.