Том Райт - Черните птици

Очите ми започнаха да горят, когато вече мъртвата къща някак си успя да умре още малко. Изведнъж ме изпълни чиста, блестяща омраза към ехтящата пустота, която блъскаше по тъпанчетата ми и сякаш изсмукваше кислорода от въздуха.

Пес, личният ми котарак, се приближи тихомълком по коридора. Беше почти напълно черен — единствено над очите му имаше две едва забележими по-светли петна, които му придаваха непрекъснато изненадано изражение. Той спря и ме загледа така, сякаш бях последното нещо на земята, което беше очаквал да види точно на това място. Когато се изнесе с момичетата, Джейна взе и котарака, защото си мислеше, че е по-привързан към тях, отколкото към мен, но той избяга още първия ден. Три дни по-късно го намерих на изтривалката, където ближеше лапата си и не ми обръщаше никакво внимание. По някакъв начин беше успял да прекоси почти целия град, за да се прибере, и вероятно по пътя беше използвал поне няколко от резервните си животи.

Като за котка, не беше лош съквартирант — не си остреше ноктите по мебелите, не ме будеше нощем и не маркираше територията си вкъщи, но толкова силно ми напомняше за Джейна и момичетата, че понякога трябваше да полагам сериозни усилия, за да не го намразя заради това. От друга страна, точно в този момент бях доволен, че с мен ще има и друго одушевено същество.

— Привет — казах му аз.

Той не показа по никакъв начин, че изобщо ме е чул.

Мисълта за други одушевени същества ме накара да си спомня за единствения телефонен номер в Далас, който знаех наизуст. Грабнах слушалката и го набрах.

— Кабинетът на доктор Лий Ан Роу — каза ЛаКийша.

— Днес пак ли има групова терапия?

— Вие ли сте, лейтенант Бонъм?

Отговорих както винаги:

— Викай ми Джим.

— Добре, господине — отговори тя. — Груповата терапия трябва да свърши всеки момент. Ще ви оставя на изчакване. Приятно слушане.

От слушалката се разнесе бавна инструментална версия на „Satisfaction“ в изпълнение на струнна секция и леки духови инструменти, която ми беше толкова приятна, колкото е възможно.

Докато чаках Ел Ей да вдигне и си мислех за нея — тя както винаги се опитвах да залича спомените, които подчертаваха собствените ми провали, егоизъм и неспособност да предотвратя онова, което ѝ се бе случило, — аз успях да се убедя, че това обаждане беше оправдано, че няма да разбутам гнездото на стършелите от миналото, с които тя да не може да се справи, че вероятно бездруго беше по-силна от мен и със сигурност отдавна нямаше нужда от моята защита. Ако изобщо някога беше имало такова нещо.

А после вдигнах поглед към снимките на стената: Джейна пред каменната камина в „Летящото С“; Бабинка, както наричахме баба ми Мириам Хъникът Викърс, която беше отгледала Ел Ей и мен, след като всички листа на родословното дърво около нея бяха окапали — мъдра и красива жена, понесла много удари, но несломена от този свят, който не я заслужаваше, тъжно вторачена в обектива от доматената леха в градината си; и моите собствени дъщери, Кейси и Джордан, на коне, под лъчите на ноемврийското слънце, което огрява косите им на фона на червените и златните листа.

Но тогава в съзнанието ми започна да си пробива път и образът на Дебора Голд и нейните полузатворени очи, празно вторачени в мен през пелената на ледения дъжд, докато страховито съсипаното ѝ тяло вече изстиваше на път обратно към пръстта.

Музиката в слушалката се смени с песента „Circle of Life“, която плавно ме върна във времето до една вечер с момичетата, скоро след раздялата с майка им, когато тримата си разделихме една кофа пуканки и гледахме анимационен филм с животни, които си говореха помежду си и пееха песнички, а Джордан каза:

— Това е тъпо.

Тя не се оплакваше, а просто разсъждаваше на глас.

— Всъщност щяха да се изядат помежду си.

Сестра ѝ Кейси въздъхна дълбоко.

— Това е метафора, гъска такава.

— Според мен искаш да кажеш басня, Драйф.

Още от малка Кейси беше „повръщало“, както я наричаше Джейна — повръщаше без никакво усилие, като котка, понякога дори без никаква причина. Когато имаше причина, обикновено беше нещо злонамерено — за да избегне домашните си задължения, някой изпит или неприятна социална ситуация — и с повръщането си беше спечелила прякора Драйф. И беше малко чувствителна на тази тема.

— Според мен да го духаш, зубрачка такава — отговори тя и сърдито отметна косата от лицето си.

Музиката изведнъж спря.

— Докладвай — нареди ми Ел Ей по телефона. — Започни с това, че нямаш рецидив.