Том Райт - Черните птици

Шема. Думата изплува в съзнанието ми, последвана от още няколко думи на иврит: Алеха ха-шалом. А после — преди да успея да затръшна вратата пред него — се появи и едно лице. Останах неподвижен, няколко пъти си поех дъх, после се върнах при Уейн, който гледаше как Монси се опитва да предпази бележника си от дъжда, за да напише нещо в него.

— Уейн, когато свършиш тук, можеш направо да я прибираш — казах му аз.

Хвърлих поглед през рамо към репортерите зад жълтата лента.

— Те ще загазят, ако не се върнат с някакви близки планове и изявления. Искаш ли ти да им пуснеш нещо?

— Има ли нещо специално, за което не искаш да споменавам? — попита ме той.

— Нека да не говорим за липсващите бижута, обувките и монетата. Не им казвай нищо повече за обезобразяването от това, което вече са разбрали, и не споменавай нищо за разпятие и евреи.

Вече минаваше обед и аз се сетих за Дани. Бяхме се уговорили да се срещнем в грил-ресторанта на търговския център „Окшън Барн“, където днес имаше специално обедно меню с всичко, което може да се приготви в тиган. Предлагаха го само веднъж в месеца, но апетитът ми беше изчезнал безследно и имах поне една сигурна причина да очаквам, че няма да се върне скоро.

Подобно на много други неща, които напълно и завинаги бяха променили живота ми, и това не изглеждаше кой знае какво в началото: на следващия ден след големия мач на гимназията „Бракстън Браг“ влязох в „Тигана“, обърнах се да погледна през рамо, защото ми се стори, че някой ме беше повикал по име, и едва не се блъснах в едно непознато момиче точно под оранжево-белия транспарант на стената, на който пишеше: Напред, Тигри!

— Ей, ти си номер двайсет и две, нали? — протегна към мен тънката си топла ръка тя. — Казвам се Кат Дрейфъс. Гледах те снощи на мача!

Момичето носеше златна гривничка, на която с орнаменти на цветя беше изписано името ѝ: Катрин. Беше облечена с широк панталон в цвят каки и още по-широк бял памучен пуловер, с които приличаше на малко момиченце, принудено да доизносва дрехите на по-големия си брат. Но изобщо не приличаше на малко момиченце с ясните си бездънни морскозелени очи, лъскавата черна коса и устните, с които сякаш всеки момент щеше да ми изпрати въздушна целувка.

— Не чух добре коментатора — продължи тя, — но ми се стори, че те нарече Джей Бонъм.

Момичето говореше с необичаен акцент, все едно беше героиня от някакъв филм за далечни страни и непознати светове.

— Казвам се Джеймс, но всички ми викат Бискит — обясних аз. — Откъде си?

— От Бостън.

— Съжалявам, че не съм те видял снощи.

— Ти си имаше друга работа — каза ми тя. — Ела да седнеш при нас.

Отидохме до нейната маса и тя ме представи на Рони Гедъс, бледо слабовато момче на нашата възраст с къдрава руса коса, което почти не говореше, и на отец Бийн — червенокос, на трийсет и няколко, с джинси и бяла риза с къси ръкави, който ми заприлича на тенисист. А може би в Бостън не играеха тенис, а скуош или нещо подобно.

— Отец Бийн е нашият ръководител — каза Кат. — Той е от Ордена на йезуитите.

Мъжът изглеждаше жизнерадостен и ведър. Усетих, че дълбоко в себе си е самоуверен и притежава някаква особена контролирана твърдост. Очите му бяха интелигентни и не пропускаха нищо. Помислих си същото, което винаги си мисля, когато видя католически свещеник: как е възможно работата им да е по-важна за тях, отколкото сексът? Това сигурно говори нещо за състоянието на общата ми култура към онзи момент.

Мъжът протегна ръка.

— Радвам се да се запознаем, Бискит. Снощи направи невероятни спринтове.

— Благодаря, отче.

— Наричай ме Ал.

Поговорихме си за футбол и квалификациите, докато не дойде сервитьорката с бележника за поръчки и един хартиен плик, пълен с изрезки от моркови и обелки от ябълки — специалитетите на деня в „Тигана“ всяка събота бяха говеждо задушено и ябълков пай. Тя взе поръчката ми за една кока-кола, пъхна молива зад ухото си и се върна зад бара. Кат се взря в хартиения плик.

— Имаш ли шансове за спортна стипендия? — попита ме Ал и отпи от чашата си.

— Да, сър. Вече идваха няколко скаути от различни отбори.

— В кой колеж отиваш? — попита ме Кат.

— Най-вероятно във „Форт Уърт“. А ти?

— Аз вече се записах, в „Уелсли“. Но ще започна от следващата година, защото тази година ще се занимавам с това.

— Какво е „това“?

— „Виста“ — намеси се Рони и изгледа Кат с някакво по-специално изражение.

— Благотворителна организация — обясни Кат. — Записваме бедни и чернокожи деца на училище, регистрираме избиратели да гласуват, помагаме им да си намерят по-добра работа и други такива.