Том Райт - Черните птици

— Хм, лейтенант — започна Хейзън. — Исках да разбера какво мислиш за това…

— Разбира се, господине — отговорих аз, като се чудех защо толкова много ме дразни. — Ще ви съобщя какво мисля веднага щом започна да мисля нещо. Но междувременно ще ви помоля и двамата да изчакате зад жълтата лента.

Хейзън ме погледна въпросително, все едно не беше сигурен, че ме е чул както трябва. После рязко пое дъх като човек, който се кани да прочете конско, и накрая очевидно размисли. Хвърли поглед през рамо към репортерите, сви театрално рамене и пусна специалната си усмивка, с която сякаш искаше да каже:

„Нека да оставим човека да си свърши работата“. После се оттегли, а момчето за всичко го следваше, като внимателно прескачаше от една туфа бурени на друга. Двамата стигнаха до жълтата лента и неумело се провряха под нея.

Обърнах се към Уейн.

— Добре, какво имаме?

— Ще ви покажа — отговори той.

Уейн ни поведе към средно големия черен дъб, около който се бяха събрали останалите — най-вече собственият му екип, десетина униформени полицаи и няколко санитари от линейките, които очакваха инструкции.

— Няма нужда да внимавате къде стъпвате — каза ни Уейн. — Направихме каквото можахме с почвата, но нали знаете какво може да се очаква, след като всичко вече е било изпотъпкано, още преди да пристигнем.

Не съм сигурен какво бях очаквал, но със сигурност не беше това. По-ниските клони на дъба бяха отсечени с тежко острие, вероятно мачете или брадва, и напреки на дънера с грубо въже беше завързана дървена греда с дължина около два метра, така че заедно с дървото да образува кръст. На кръста с два дебели строителни пирона, забити в китките, и няколко намотки въже около ръцете и гредата, беше разпъната жена — главата ѝ беше отпусната напред. Сякаш ни гледаше с помътнелите си очи, докато стояхме пред безжизненото ѝ тяло. През целия си живот бях слушал за трупове, които излъчват ужас или болка, а лицата им отразяват начина, по който са срещнали смъртта, но работата ме беше научила на друго. Единственото изражение, което смъртта оставя на умрелите, е безизразно. По лицето на тази жена не се четеше нищо.

Пристъпих напред, за да я огледам по-добре, и различих отделни дъждовни капки в тъмната ѝ коса, които пречупваха светлината като скъпоценни камъни. Сребриста лепенка очевидно бе покривала долната половина на лицето ѝ. Сега тя беше отлепена и разкриваше разкървавената ѝ уста и брадичка. Горната половина от тялото ѝ все още беше скрита под разкъсан пуловер от кашмир в цвят екрю, но от кръста надолу беше гола. Вътрешната страна на бедрата ѝ беше почерняла от съсирена кръв. Стъпалата ѝ бяха обърнати на една страна и през петите, дълбоко в стъблото на дървото, беше забит трети пирон. От ръцете и краката ѝ беше изтекла още кръв, която се беше събрала на тъмна локва в мократа трева.

Уейн се обади:

— Горните два пирона са забити между лакътната и лъчевата кост, точно до китката и от двете страни, така че не са разкъсали радиалните артерии, въпреки че се е борила.

Вдигнах очи, вгледах се в сивото мъртво лице през дъжда и казах:

— Аз я познавам.

Всички се обърнаха към мен.

— Това е Дебора Голд.

— Психоложката?

Кимнах разсеяно, като си мислех за крадци от Йерусалим, психолози от Тексас и мъчителна смърт. По едно време доктор Голд работеше като консултант към полицейското управление. Правеше най-вече интервюта за психологическа оценка на хората, които кандидатстваха за работа, и двамата с нея имахме някакво общо минало.

Монси присви очи и я погледна отново.

— Няма майтап — каза тя. — Явно го е закъсала, откакто не си я виждал.

— Аха — съгласих се аз. — Особено в последно време.

— Дявол да го вземе — съгласи се и Уейн, като се взираше в празните ѝ очи.

Сред бурените, недалече от основата на дървото, забелязах чифт дамски обувки. Бях прекарал целия си живот предимно в женска компания и можех да определя, че са изработени от кожа на алигатор и са доста скъпи. Месестата част на ушите беше окървавена, а на три от сгърчените пръсти имаше вдлъбнатини, което означаваше, че жертвата е носила бижута, а убиецът очевидно ги беше свалил, докато все още е била жива. Самите ръце бяха доста изящни, с дълги пръсти и поддържан маникюр с прозрачен лак.

Нещо в тази мисъл ме накара да спра. Пристъпих по-близо, за да разгледам ръцете отблизо, и не видях сериозни контузии на нито едно друго място освен по самите китки. Спомних си за стотиците — може би хиляди — изображения на разпятия и Исус на кръста, които бях виждал през живота си, и запомних този въпрос за по-късно.