Том Райт: Черните птици

Отидох до ъгъла, където държеше кафемашината си, и подуших съдържанието на каната. Миришеше по-добре от водата, в която се мият чиниите, така че си налях малко в една пластмасова чаша, която взех от таблата до машината. Настаних се на стола с черна кожена тапицерия до бюрото и отпих от кафето.

— Случайно да си направил нещо, с което да си ядосал нашите държавни мъже, а аз да не знам за него? — попита ме Оз.

— Не мисля — отговорих аз. — Защо?

— Тази сутрин ми се обади Дуайт Хейзън.

— Шефът на администрацията? Какво искаше?

— Може би нещо, а може би нищо — каза Оз. — Но не спира да мели за граждански надзор. Което е супер лайняна идея, дори ако всичко друго беше наред. А както може би знаеш, нищо друго не е наред.

Поклатих глава, като си представих десетината дребнави чиновници, които щяха да искат да контролират всичко в управлението и да се боричкат за микрофоните по време на пресконференциите, за да заемат по-добра позиция пред медиите и избирателите си. Представих си призиви за забрана на електрошоковите палки и за увеличаване на бюджета с цел закупуване на повече електрошокови палки, както впрочем и нови автоматични оръжия и снайперски карабини с оптичен мерник, вопли за завръщане към десетте Божи заповеди и подробни предложения за пренаписване на Конституцията.

— Освен това ме попита за теб и онази стара история на гробището — продължи Оз. — Попита ме дали смятам, че „се справяш с проблемите си“, каквото и да трябва да означава това.

Чух зад гърба си три бързи почуквания и веднага ги разпознах, защото бяха същите три бързи почуквания, които често чувах на вратата на собствения си кабинет. Подобно на Оз, обикновено и аз изключвах всички механични и електронни звуци на телефона на бюрото си, което несъмнено представляваше известно затруднение за Бърти, главната секретарка на управлението, защото така ѝ се налагаше непрекъснато да трамбова до кабинета ми, за да ми каже да вдигна.

Оз изръмжа на Бърти да влезе и тя подаде глава през вратата.

— На четвърта — оповести троснато тя. — За лейтенант Бонъм.

Очите ѝ се стрелнаха към дясната ми ръка, после Бърти вдигна поглед към квадрата сиво небе, който се виждаше през прозореца на Оз, и накрая отново погледна към мен. Аз също сведох очи към дясната си ръка, докато се протягах за телефона, заповядах ѝ да спре да се свива и отпуска като клещи и вдигнах слушалката до ухото си.

Обаждаше се Уейн Гастън от лабораторията по криминалистика. Звучеше така, все едно е навън под дъжда, което означаваше местопрестъпление.

— Искаш ли да ти покажа нещо, шефе? — започна той.

— Какво? — попитах го аз.

От другата страна на линията настъпи мълчание, после той каза:

— Ами и аз това се питам в момента…

— Не можеш ли да го снимаш с телефона си и да ми го изпратиш?

— Много ми се иска да го погледнеш на живо — отговори той.

— Не искам да прибързвам със заключенията, Уейн — започнах аз, като се опитвах да не издавам нетърпението, което неочаквано се беше появило в гласа ми. — Но мога ли поне да разчитам, че ще има някой умрял?

— Ще видиш, шефе — каза ми той и не добави нищо повече.

Разхлабих вратовръзката, разкопчах яката на ризата и се опитах да не накуцвам, докато минавах през общото помещение, за да си взема пистолета и да си намеря кола. На бюрото ми нямаше нови задачи — само полицейските доклади за едно намушкване с шиш за печене на някакво семейно празненство на Бърнсвил Роуд, където живеят белите, и един несполучлив изстрел, който ветеран с ампутиран крак от „Мейпъл Хил“ може да беше, а може и да не беше произвел по котката на съседката си късно снощи с карабина АР-15.

Проверих пълнителя и патрона в цевта на моя глок, пъхнах оръжието в кобура на колана си и отидох да потърся Монси. Ако мога да го избегна, никога не шофирам до местопрестъплението, защото искам да видя всичко, което иначе ще пропусна, докато се приближавам с колата и търся къде да паркирам. В „Три“ господстваше мнението, че самото присъствие на Монси зад волана на превозно средство вече представлява нарушение на закона. Или поне, метафорично казано, на законите на времето и пространството. Аз обаче винаги предпочитах да ме вози тя, защото никога не се налагаше да ме пита къде се намира нещо, закарваше ни бързо до целта и поне засега неизменно беше успявала да даде на останалите участници в движението възможност да се разкарат от пътя. Открих я зад бюрото ѝ, където ровеше в „циганчетата“ на дъното на купата в търсене на последните останали пуканки, и я помолих да ни намери кола.