Том Райт: Черните птици

Няколко гълъба, кацнали на перваза под прозореца, се накокошиниха до размерите на яребици и безстрашно ме загледаха с клоунските си очи. Три етажа под тях мокрите червени тухли на улицата изглеждаха необичайно чисти въпреки фасовете и разнообразните мръсотии, които бавно се носеха в канавките. Беше октомври на границата между трите щата, а моят прозорец беше като мембрана между две противоположни реалности: там навън наближаваше Денят на благодарността, а по петите го следваше Коледа; тук вътре небето беше от жужащи луминесцентни лампи, които никога не угасваха, а празниците просто не съществуваха.

Това тук е „Три“ — квадрат със страна от една пресечка на дължина, висок четири етажа, сив като цвета на лунната повърхност, — където винаги мирише на боров дезинфектант и неприятности, а в устата остава слаб, но неизличим вкус на опърлен памук. Ако някой можеше да го изгори до основи, като запали матраците и затворническите униформи в килиите на четвъртия етаж, от „Три“ отдавна щеше да е останал само един кошмарен спомен. Самата конструкция на сградата стене от болка, когато повее източният вятър, а хората казват, че прилича на украинското посолство в Гъзобръкистан. Наричаме я „Три“, но сградата е известна и с други имена — официалното ѝ название е Трищатски комплекс за обществена безопасност, в заглавията на вестниците е ТКОБ, някои от чиновниците и надзирателите я наричат „Такобата“, а други — „Вълшебната планина“. Подчинените на окръжния прокурор, секретарите от съдебната канцелария и полицейските служители, които отговарят за изпитателните срокове и пускането под гаранция, са натъпкани в стаите под южните фризове на сградата, където се събират птиците, така че я наричат „Града на гълъбите“, когато са в добре възпитана компания, или „Града на курешките“, когато са сами.

Но сградата е уникална — стъпила на територията на три щата едновременно, дом на три отделни полицейски управления, които съжителстват на третия етаж с изглед към Броуд Стрийт и витрините на магазините от времето преди Голямата депресия, които бавно отиват по дяволите, и тъмните железопътни депа отвъд тях, останали още от ерата на парните локомотиви. От моя прозорец се вижда североизточният ъгъл на щата Тексас, около стотина акра от щата Арканзас и ако се погледне под точно определен ъгъл, едно тънко резенче от щата Луизиана. За хората, които са склонни да откриват символично значение в сградите, никак не е трудно да възприемат специално тази като наблюдателна кула.

Върнах се на бюрото си. Закъснявах с предаването на три поредни отчета за тримесечието и цял куп полицейски доклади и включих компютъра. Вместо служебния сайт на монитора се появи шахматната партия, която бях започнал още вчера, но след това бях забравил. Чух стъпки зад гърба си, обърнах се и видях Дани Райдаут, който критично оглеждаше ситуацията на монитора. Приличаше на каубой, какъвто си беше и в действителност — полупрофесионален бикоборец с гръден кош и ръце, които приличаха на речни камъни, събрани в червената му риза „Ренглър“. Прекарваше всяка свободна минута на открито, с каубойска шапка, така че цветът на кожата на лицето му плавно преминаваше от мъртвешко бяло на челото до нещо като прегорял махагон на челюстта и врата. Той продължи да разглежда дъската през рамото ми. Реших да опитам с един ход, преди да изключа играта, хванах мишката и преместих курсора върху пешката пред топа от страната на царицата.

— По-добре не го прави, шефе — каза той.

Обърнах се да го погледна.

— Това ли ме съветва Червеният ездач? — отговорих му аз. — И какво да направя тогава?

— Размени офицерите.

— Не знаех, че играеш шах.

— През последната година в гимназията бях председател на шахматния клуб.

Бях се научил да играя — или поне бях разбрал как се местят фигурите — горе-долу по същото време от живота си, в безкрайните часове на занималнята в гимназията „Генерал Бракстън Браг“. Дори да бяхме имали клуб по шах, със сигурност нямаше да ме изберат за председател. В крайна сметка все пак бях станал достатъчно добър, за да печеля повечето партии — освен когато срещу мен играеше нашият треньор по футбол Алонсо Бъбнър, по прякор „Единайсетата Божа заповед“ („Не губи мача“). Човекът се справяше по-добре със задачата да ме направи офанзивно крило, отколкото шахматист.

Треньорът вярваше, че ключът към всяка победа се крие в спринта с топката на футболното игрище и в конете на шахматната дъска. Спринтът с топката ми се струваше съвсем логичен, но конете ми създаваха големи главоболия. Атаката с тях е косвена — комбинация от едно и две квадратчета под прав ъгъл във всяка възможна посока — и не може да бъде блокирана с фигурите, които стоят на пътя им. Но да знам това правило не беше същото като да умея да мисля с четири-пет хода на коня напред, а точно толкова му трябваха на човек, за да се изправи срещу тренер Бъб.