Том Райт - Черните птици

Към този момент небето над трите щата вече беше потъмняло до цвета на мокра шистова плоча, а дъждът продължаваше да се излива непрекъснато. Биеше безшумно по прозорците и се стичаше по стъклото на миниатюрни реки. Погледнах към шоколадчето, от което току-що бях отхапал. Не виждах да му има нещо, но нямаше абсолютно никакъв вкус. Хвърлих го в кошчето за боклук, погледнах колко е часът и се отправих към мястото за моето рандеву с телевизионните камери.

Когато влязох в залата за пресконференции, една репортерка се надигна от сгъваемия метален стол, на който седеше, и се приближи към мен. Познавах я от няколко предишни интервюта. Казваше се Малъри Пек и беше слаба, напрегната, полагаше големи грижи за черната си коса и се усмихваше рядко. Малъри протегна към мен малката си ледена ръка, докато една асистентка с тесни износени джинси с дупки на коленете и тениска на „Саундгардън“ се появи отнякъде с комплект за гримиране, като в движение навеждаше глава и преценяваше ъглите и сенките по лицето ми с професионално око.

— Е, Джим — каза Малъри. — Готов ли си да се обърнеш към широката общественост?

Преди да отговоря, видях как Райдаут се приближава към нас и ми се усмихва накриво в знак, че признава поражението си, като в същото време зарежда и стреля във въздуха с въображаемия си револвер. Райдаут кимна към кабинета на полицейския началник и застана до нас, а Малъри плавно пренасочи вниманието си към него.

— А, всъщност са ми изпратили ездача на бикове.

Усмивката ѝ стана с няколко вата по-ярка, докато разглеждаше мускулите на Райдаут.

— Бикоборец — поправи я той и грейна на свой ред. — Ездачите на бикове са онези дребните момчета с криви крака и налудничави погледи.

— Малъри, Дани — представих ги аз. — Дани, Малъри.

После се отправих към кабинета на Оз.

Всеки, който бе работил в „Три“ поне един ден, щеше да разбере жеста на Райдаут с въображаемия револвер, който се отнасяше до трийсетгодишната кариера на Оз при тексаските рейнджъри — правоохранителна организация, основана от типове, които преследваха плячката си докрай и не обичаха да говорят. Мълчаливи, безстрашни, болезнено честни мъже, които никога не се оплакваха, никога не се обясняваха и никога не се отказваха. Суеверните бандити и команчи от деветнайсети век вярвали, че рейнджърите са демони — самотни ездачи, които прекосяват истинската долина на сянката на смъртта; единствените представители на закона на един милион квадратни километра от най-опасната територия на земята.

Преследването, на което Оз дължеше славата си, завършило в един горещ ветровит следобед в окръг Стар, където той се изправил срещу четирима мексикански дилъри по средата на улицата, въоръжен с револвер колт .45 калибър, приет на въоръжение в американската армия през 1873 г., който продължава да използва като служебно оръжие, срещу техните деветмилиметрови автоматични пистолети. Дилърите открили огън срещу него и той отвърнал на огъня. Те изстреляли общо трийсет и три куршума, един от които пробил дупка в сивата му каубойска шапка „Резистол“, а друг се забил в тока на левия му ботуш. Оз не обърнал внимание на изстрелите им, а методично прострелял и четиримата си противници с по един куршум в сърцето, отляво надясно. Според хората, които го познаваха от най-дълго време, Оз знаеше наизуст имената на тези четирима мъже, както и на всеки друг, когото е убил през живота си — с изключение на двама, които наричаше „Лош изстрел номер едно“ и „Лош изстрел номер две“ и които бяха потънали в Рио Гранде в една безлунна нощ, без да имат възможност да се представят.

Оз работеше без организационна структура и заместници. На бюрото му нямаше папки, телбод, моливници или тиксо — само един телефон, мониторът на компютъра, снимка на покойната му съпруга Марта и старомоден бележник с календар. Информацията за всички случаи се съхраняваше в главата му, а когато казваше „работни принадлежности“, имаше предвид своя колт, седлото и шапката си.

Оз беше зад бюрото си и пиеше кафе от обикновена бяла керамична чаша. Лицето му беше розово и гладко избръснато, остатъците от сребристата му коса стърчаха на туфи над щръкналите му уши, а погледът на небесносините му очи беше твърд като волфрам. Ореховата ламперия зад гърба му беше покрита със снимки на други прочути тексаски рейнджъри и защитници на закона от едно време, легендарни играчи от футболния отбор „Далас Каубойс“ и ловци на едър дивеч.