Том Райт: Черните птици

— Ти бъзикаш ли се? — добави невярващо Даз.

Джони, най-добрият ми приятел в гимназията „Браг“, беше фокусник. В есенното представление на театралния кръжок беше изиграл ролята на Доктор Магьосник, а аз го бях виждал да кара всякакви неща да се появяват и изчезват по желание — монетите от колекциите си, топки за голф и дори, в един незабравим случай, един жив хамстер, който първо беше изчезнал, но после някак си беше успял да се измъкне от джоба на сакото му и беше пропълзял в деколтето на пуловера на Джейни Кокран. Но колкото и да беше бърз и ловък, дори Джони никога нямаше да успее да направи този фокус — не и в тези условия, не и срещу скоростта, с която се отличаваше дефанзивното крило на другия отбор. „Ястребите“ ни водеха със седем точки, а до края на мача оставаха две минути и половина. Това щеше да бъде единственият ни шанс да ги обърнем. Джони нещастно поклати глава.

Но търпението на Даз вече се беше изчерпало.

— Добре тогава — каза той. — Слушайте ме внимателно, лесбийки такива. Говори по-висша сила, която ви казва, че малкият Джони всъщност е казал „Финт надясно двайсет и две“, и точно това ще изиграем срещу тези меки пишки.

Той ми намигна и се наведе встрани, за да се изплюе през протектора на лицето си. Видях как се сви от болка и оголи зъби от това движение, но се стегна и плесна с ръце, за да разтури кръга. И после, докато заставаше зад центъра, направи същото, което винаги правеше, когато се наложи — изпрати болката си в някакво друго измерение и се преобрази в неконтузена версия на самия себе си. Единствената следа от страданието остана кръвта по ръцете му.

Когато съдията даде сигнал за началото на разиграването, аз финтирах наляво към страничната линия, докато Джони профуча покрай мен, за да посрещне противниковия играч, който покриваше Даз. В същото време Даз се отдръпна назад от линията, притиснал топката до хълбока си, все едно всеки момент щеше да я изпрати напред. Аз се втурнах напред през дясната половина на полето в мига, в който Даз прехвърли топката над рамото ми с безупречен пас. Когато я улових, вече бях на двайсет метра навътре в полето на противника, недостижим за защитниците, и няколко секунди по-късно отбелязах тъчдаун, с който стопихме преднината на „Ястребите“ до една точка. В следващото разиграване рискувахме с опит за две точки и ги спечелихме — този път с по-проста тактика, при която съотборниците ми блокираха пътя на защитника срещу мен, за да ми позволят да го преодолея, а аз се изстрелях напред с цялата сила, на която бях способен. Вече водехме с една точка.

Играта беше подновена от центъра на игрището и нашият отбор успя да изпрати топката чак в дъното на тяхното поле въпреки проливния дъжд, така че „Ястребите“ нямаха никакви шансове да се върнат в мача. Четири безнадеждни разигравания по-късно с тях беше свършено. Даз успя да клекне на едно коляно, за да приеме поздравленията на публиката, и регионалната титла беше наша.

Всички треньори смятаха, че ако успее да се предпази от контузии, Даз със сигурност ще спечели спортна стипендия от голям университет и вероятно няма да му се наложи да чака дори до втория кръг от набирането на играчи за професионалната лига. Но както се оказа, смъртта вече го беше белязала. Към средата на сезона, когато вече изглеждаше, че отборът на Лесотехническия университет на щата Тексас със сигурност ще играе на финала, а Даз беше в основния състав като резервен куотърбек, той се заби челно в един тежкотоварен камион в покрайнините на Бомонт, седнал зад волана на чисто новото ауди, което му беше дал „назаем“ собственикът на автокъщата, бивш възпитаник на нашата гимназия. Даз загина на място.

Спомените се спукаха като мехури, когато Райдаут подаде глава през вратата и вдигна дясната си ръка с разперени пръсти като кокоши крак.

— „Шоуто на Квадратни гащи“ започва след пет минути — каза ми той.

— Мислех, че е твой ред — възразих аз.

— Напротив. Разменихме се, за да заведеш момичетата в „Морски свят“.

Той изчезна, като остави след себе си мъжествен полъх на афтършейв „Стетсън“.

Един от предишните началници на полицейското управление от страна на щата Тексас беше измислил нещо, което се наричаше „Денят на пресата“. Определяше се зала за пресконференции, в която различните отдели обявяваха началото на благотворителни кампании, извиняваха се за липсата на напредък в разследването на убийства, отправяха предупреждения срещу пияните шофьори и разпространяваха тактически лъжи. Предишният ми партньор Флойд Зито беше измислил друго име — „Шоуто на полицай Квадратни гащи“, — което се оказа по-харесвано. Тази сутрин от „Канал 6“ искаха да заснемат двеминутен репортаж за рисковете, които носят металните решетки на прозорците.