Том Райт: Черните птици

Точно в този момент изведнъж видях със съвършена яснота образа на игрището в гимназията в окръг Рейнс, където играех футбол в отбора на тренер Бъб, погледнато от средата на последния ред седалки в сектора за гости. Стадионът беше ярко осветен, но съвсем пуст и притихнал. Докато го гледах, идеално насложен върху шахматното поле на монитора на компютъра ми, светлините започнаха бързо да угасват една след друга. Всяка оставяше неразгадаема следа, твърде мимолетна и бледа, за да се регистрира от ретината ми, така че вместо това по някакъв начин се отпечатваха направо в мозъка ми. После започнаха да угасват и светлините извън стадиона, като вълна от мрак, която се спускаше към хоризонта във всички посоки. Светът след нея оставаше потънал в студена, беззвездна пустош, по-дълбока и черна от нощта.

Колкото и да беше наситен, този образ беше нетраен и се разтвори почти мигновено, като ме остави вторачен в шахматната дъска зад него. Още от дете имах нещо, което баба ми наричаше „късовидство“. Беше нещо повече от обикновена интуиция, но се проявяваше твърде рядко, непредсказуемо и почти неизменно беше прекалено слабо, за да се определи като истинско ясновидство, от което да има някаква полза, така че просто го приемах като знак от съдбата и продължавах. Както обикновено, и този път нямах никаква представа какво означава видението. Поседях още малко, като разсъждавах по този въпрос и чаках сърцебиенето ми да намалее. Не ми хрумваше нищо.

Вместо това си спомних, че както обикновено напоследък, и тази сутрин бях пропуснал закуската, и започнах да се чудя дали между нивото на кръвната захар и развинтеното въображение има някаква връзка. Намерих няколко сравнително новички банкноти по един долар в щипката си и се отправих към стаята за почивка. Вътре нямаше никого, така че я прекосих и застанах до прозореца, за да погледам дъжда от друг ъгъл. Сякаш беше започнало да вали по-силно и макар че не чувах нищо през дебелото двойно стъкло, реално си представих как усещам миризмата на дъжда. Два факта, които по някаква необяснима причина ми се сториха странни и злокобни.

Натиснах копчетата за две шоколадчета, налях си кафе в чаша от стиропор и отворих един брой на „Газет“, който някой беше оставил на една от малките пластмасови масички до стената. Във вестника не ме очакваха никакви изненади: всичко живо подкрепяше предложението за нов център за лечение на наркомани и въвеждането им обратно в обществото, стига да не се случваше в техния квартал; командосите на Евангелистката църква се бяха разпенили срещу сексуалното образование и изучаването на „Хъкълбери Фин“ в гимназията; политиците от Луизиана се опитваха да докопат процент от бюджета на новата магистрала. Имаше и специален ретроспективен материал по случай десет години от неразкритото изнасилване и убийство на Джой Доун Тероун, загинала на единайсет години, който преливаше в изброяване на всички неразкрити убийства и изчезвания на момичета и млади жени в тази част на щата през последните трийсет години. Сгънах вестника и го хвърлих в другия край на масата.

В този момент видението с игрището в гимназията „Браг“ се върна отново, като този път се насложи единствено върху фона на стаята за почивка. Беше по-настоятелно, като документален запис на нещо, което се е случило наистина. Сега трибуните и игрището вече не бяха тъмни, а се тресяха от живот, светлина и шум под студения сив рев на дъжда, който се изливаше над целия окръг и заплашваше да издави мажоретките, духовите оркестри и крясъците, аплодисментите, свирките и тромпетите от трибуните, които не отслабваха от първия съдийски сигнал до края на играта. Беше големият мач от празненствата, които се организираха от гимназията за срещите на випуска; игрището вече се беше превърнало в стотина метра изровена кал и мокри чимове; от изхода на този мач зависеха регионалната титла и единственият ни шанс за титлата на щата. Времето ни изтичаше. Бяхме застанали в неравен кръг и от нас капеше вода и пот. Очите на всички ни бяха приковани в номер 16, куотърбека Елдрю Кливланд Дазброу, който с брутални усилия успяваше да се задържи на крака и с гордо вдигната глава въпреки двете пукнати ребра, които щяха да се видят на рентгеновите снимки след края на мача.

— Пас „Червена кука“? — изръмжа той през стиснатите си зъби.

Джони Трамел току-що беше дотичал от страничната линия, за да ни предаде треньорските указания за тактиката в следващото разиграване.