Том Райт - Черните птици

Уейн отново си сложи очилата и продължи:

— Така че остава да е предумишлено, с личен мотив. Не се виждат никакви очевидно смъртоносни рани. Кой знае каква ще се окаже действителната причина за смъртта.

— Колко извършители си представяме? — попитах го аз.

— Ами гредата е дълга два метра — каза Уейн. — Заедно с жената двете сигурно тежат около сто килограма. А отгоре на това тя със сигурност се е мятала като луда — няма човек, който да може да се справи сам с такова нещо. Трудно е дори за двама.

Монси сгъна една дъвка „Дабълминт“ и я пъхна в устата си.

— Но невероятните открития не свършват дотук — каза Уейн. — Вижте това.

Той извади малко найлоново пликче за веществени доказателства, в което имаше нещо като сребърно копче с диаметър около един сантиметър и неправилна форма. Когато го погледнах по-отблизо, копчето се оказа грубо изсечена силно потъмняла от времето монета. От едната страна имаше някакъв профил, а от другата — изправена фигура. Взех монетата от ръката на Уейн и усетих необичайна топлина през найлоновото пликче.

— Защо е толкова топла? — попитах аз.

Мислех си, че Уейн е прав; в цялата история наистина имаше някаква зловеща нередност, която отказваше да бъде установена със сигурност.

— На мен не ми се стори топла — намръщи се Уейн.

Монси докосна монетата с върховете на пръстите си.

— Според мен е с джобна температура.

Поклатих глава. Може би аз имах температура. Вече знаех отговора, но попитах:

— Каква е монетата?

— Прилича ми на римска.

Монси повдигна едната си вежда. Уейн сви рамене, като изглеждаше малко засрамен — както винаги, когато се сблъскаше с нещо, което не се поддава на рационално обяснение.

— Следи от гигантска хрътка — казах аз.

— Ъ?-каза Уейн.

Монси ме изгледа вторачено.

— Баба ми понякога казваше така. Визираше Шерлок Холмс. Означава нещо странно, което не можеш да обясниш.

Вдигнах монетата към светлината.

— Не ми изглежда дълго да е била в земята.

— Изобщо не е била в земята — каза Уейн. — Един от лаборантите я намери до обувките ѝ сред листата и другите боклуци.

Върнах му монетата и казах:

— Покажи ми къде.

Той се премести и ми показа мястото: на половин метър от основата на дървото и може би на двайсет сантиметра от по-близката обувка.

Загледах се в монетата, като се опитвах да си обясня защо беше тук, а не някъде в Светите земи или може би в Европа. По някаква причина странното не ми се струваше заровено много надълбоко — все едно в цялата история имаше някакъв ирационален смисъл.

— Как изобщо са си носели парите? В тези роклички, с които са били облечени? — почуди се Монси и изтръска дъждовните капки от пръстите на дългата си ръка с розова длан.

— Кой?

— Римляните.

— Може би са ги държали в онези метални шапки с гребени отгоре — каза замислено Уейн.

— Възможно ли е да е убита заради връзката ѝ с полицейското управление? — попитах аз.

Уейн вдигна поглед към мъртвото лице, после сви рамене.

— Няма нищо, което да сочи натам — отговори той. — Трябва да е било доста отдавна, а и не ми изглежда да е била много въвлечена в работата — всъщност тя не се занимаваше с нищо друго освен с психологическите оценки, нали? Какво си мислиш — някой да е измислил тая чудесия, защото му е дала лоша оценка и не са го назначили?

Кимнах, но умът ми беше някъде другаде.

— А може би цяла римска колесница с такива хора? — предположи Монси. — Които са се събрали и са го измислили заедно? Като фокус група?

— Дори това не обяснява монетата — казах аз.

— Може би така престъплението ни осигурява по-голямо предизвикателство — продължи да философства Монси. — Ако беше прекалено лесно, имаше риск да се отдадем на леност.

Заобиколих дървото от другата страна, където криминалистите правеха оглед на земята. Това, което беше останало от коленете ми, възмутено пищеше от болка в студената влага. Продължавах да мисля какво е да умреш сам на такова място посред нощ, до магистралата, по която фучат коли, микробуси, джипове и камиони — безброй сигурни, сухи сфери, пълни с топлина, на по-малко от двеста метра разстояние, но недостижими като звездите за доктор Голд. Бях чел някъде, че на прага на смъртта всеки се отдава на молитва, ако има време, но не бях сигурен откъде се беше сдобил с тази информация авторът на текста. Запитах се дали Голд се беше предала и може би дори беше приветствала смъртта, за да освободи духа си във вечността, която я очаква. Или беше умряла с еврейската молитва шема на уста, като се беше опитвала да се задържи още малко в живота?