Том Райт - Черните птици

— Къде сте настанени?

— В „Зайън Хоуп“.

„Зайън Хоуп“ беше малка петдесятна църква, посещавана предимно от чернокожи, която се намираше в края на Елъм Роуд. Пасторът беше лежал в затвора и се казваше Джордж Уошингтън Хукс, а когато прозорците бяха отворени и той беше обзет от вдъхновение, проповедите му се чуваха поне на половин километър от там.

Представих си белите лица, пръснати в този черен квартал като монети в тъмно езеро, и подхвърлих:

— Тази вечер ще си правим барбекю. Защо не дойдете на гости?

Ал поклати глава.

— Опасявам се, че имам много канцеларска работа. Освен това имам и уговорка за осем вечерта.

— Благодаря много, но май ще пропусна — каза Рони.

Акцентът му не беше от Бостън, а отнякъде на запад.

По устните му заигра усмивка и той ме огледа от глава до пети по начин, от който ми стана ясно, че двамата с Кат не бяха заедно.

Кат ме гледаше и мислеше, а очите ѝ с цвета на морето излъчваха изкусителна топлина, предназначена само за мен.

— Ще бъдем само аз и семейството ми — добавих аз. — Ще си направим барбекю на конюшните.

Мястото, където живеех, си имаше име — „Летящото С“ — и беше по-скоро ранчо, но ние го наричахме ферма, защото отглеждахме всякакви посеви, но основната ни цел развъждането на състезателни коне.

— Конюшни! — възкликна Кат. — Значи за това са обелките, за конете! Хайде, Ал, какво ще кажеш?

Ал погледна първо към Кат, а после към мен, докато обмисляше отговора си. Най-сетне кимна.

— Вечерната проверка е в дванайсет — каза той.

Старият ми форд пикап в червено и мръснобяло беше паркиран до бордюра точно пред „Тигана“. Антената беше малко накриво, а задната броня беше ръждясала на няколко места.

Отидох до вратата от другата страна, ритнах я с петата на ботуша си и я отворих, за да се качи Кат. После се пъхнах зад волана и запалих двигателя. И се понесохме с дрънчене по „Лоун Оук“ на север, към фермата и моето семейство.

Обратно в настоящето, вдигнах яката си, за да се предпазя от дъжда, и сякаш усетих отново неизличимия букет от миризми на стария форд след толкова много години: бензин и изгорели газове. Опитах се да си представя доктор Голд като част от семейство или нечия съпруга, но не успях. Знаех, че е била омъжена. Според последната информация, с която разполагах за нея, мъжът ѝ беше собственик на местна компютърна компания, която се казваше „КуикКом“. След няколко секунди се сетих и името му: Анди Джеймисън.

Дъждът сякаш ставаше все по-студен, а тялото изглеждаше още по-окаяно от преди, така че започнах да се чудя дали това няма да създаде допълнителни затруднения при аутопсията.

Отново си спомних за срещата за обяд с Дани Райдаут в „Окшън Барн“, но продължавах да нямам никакъв апетит, така че му се обадих, за да го отложим за друг път.

— Да го пишем дъждовен — предложих аз.

— Това явно беше онова нещо, което по-учените сред нас наричат „остроумие“ — отговори той.

— Не, беше закачка — уточних аз.

Дани не беше съгласен с мен.

— Беше си желание за някаква оригиналност.

Прекъснах връзката и обиколих наоколо, като проверявах какво пише на табелките на униформените полицаи, които не познавах по лице, докато не открих „Харди, Джейсън Л.“. Попитах го какво е видял, когато е пристигнал на местопрестъплението.

Той хвърли поглед към тялото. Изглеждаше съсредоточен, но не и надут. Изчака да си подреди мислите и едва тогава отговори:

— Естествено, първо видях нея — така, както е и сега. Сложих си ръкавици и проверих за пулс на сънната артерия, но беше очевидно, че няма да има. Наоколо се въртяха десетина цивилни и аз си помислих, че вече няма смисъл да проверяваме за отпечатъци от обувки, но все пак ги накарах да се отдръпнат и опънах полицейската лента. Всички следи от гуми, които успях да различа, бяха оставени от превозните средства, които се намираха там, а всички превозни средства бяха на присъстващите. Горе-долу това е, после дойдоха зубърите и костюмарите.

Очите му подскочиха надолу към цивилните ми дрехи и той се закашля смутено.

— Имам предвид…

— Няма проблеми — уверих го аз. — Облечен съм така, защото съм под прикритие. Има ли нещо друго, което искаш да споделиш?

— Ами проверих всички коли, доколкото можах, без да ги пипам, но не видях нищо.

— Какво искаше да видиш?

Той сви рамене.

— Нещо. Може би някой окървавен нож или въже, лепенка, може би чук или пирони — нещо, което да изглежда интересно.