Том Райт - Черните птици

Кимнах.

— Имаше ли някой, който предлага хипотези, говори като полицай и се опитва да се присламчи към теб?

— Не, сър.

— А някой, който да стои по-назад и да наблюдава тълпата, а не трупа? Някой притеснен, зачервен или прекалено блед?

— Не, сър. Докато гледах в колите, броях до пет и после се обръщах, за да погледна тълпата. Не забелязах нищо необичайно.

Зачудих се дали съм бил и наполовина толкова умен, когато започнах работа в полицията.

— Значи никой не е казвал нищо, което да си струва да се отбележи?

— Не, сър.

— Добре, Джейсън — казах му аз. — Знаеш ли какво ни трябва сега?

— Да, сър — отговори той. — Мисля, че да. Трябва ни чист полицейски доклад.

— Какво значи това?

— Доклад, който може да издържи в съда — отговори той. — Ще го имате до края на смяната.

— Първо има нещо друго — казах му аз. — Мисля, че съпругът на тази жена е Анди Джеймисън, от компютърната компания. Искам някой да го намери и да му съобщи. Правил ли си такова нещо?

— Да. Веднъж.

— Значи знаеш как се прави. Най-добрият момент да забележиш някаква интересна реакция е, когато ти отвори вратата и види униформата или когато му съобщаваш новината, така че внимавай. Обърни внимание дали иска да разбере точно какво се е случило, кога, къде и защо, или се опитва да те убеди, че не е тя — такива неща. Ако не прави нито едно от двете неща, сигурно той ще бъде най-вероятният ни заподозрян. Във всеки случай не се дръж така, все едно го подозираш за нещо, не се прави на свещеник и не му казвай, че разбираш как се чувства. Просто си кажи каквото имаш да му казваш и се увери, че е добре, преди да си тръгнеш.

— Добре, сър.

Харди кимна и се отправи надолу по склона към патрулката си.

Хейзън явно вече не се интересуваше какво мисля, защото не се виждаше никакъв. Огледах местопрестъплението още веднъж — както винаги, не ми се искаше да си тръгвам от страх, че може да съм пропуснал нещо. Но знаех, че Уейн и неговите хора са твърде добри в работата си, за да се притеснявам истински за това.

— Добре — свалих ръкавиците накрая и ги натъпках в джоба на якето си. — Отивам до „Три“ и започвам официално разследването. Кажи ми, ако се появи нещо ново.

Монси тръгна с мен.

— За пръв път те виждам да правиш такова нещо.

— Какво нещо?

— Да изпратиш хлапе в униформа на първата среща със съпруга.

— Може би не е обикновено хлапе в униформа — казах аз, но не внимавах в разговора.

Питах се как точно разпъването на кръст води до смърт и колко време минава, преди жертвата да умре.

— Значи ще работиш лично по този случай, шефе?

— Така си мисля — отговорих, докато слизахме по пътя, по който беше минал Харди. — Не искам да поема риска да се отдам на леност.

Отново си спомних за тренер Бъб, който никога не се тормозеше от колебания или съмнения, и се запитах какво щеше да ме посъветва, ако беше тук. После си спомних и за моя приятел Джонас Макешън, който беше учител по история, но поне това имаше съвсем рационално обяснение. Последната книга, която беше написал, се казваше „Кръвен дълг: варварството през вековете“. Смятах да го открия, за да ми даде една безплатна консултация.

Между всички срещи, пропуснати обаждания, наваксването с графика на дежурствата и докладите, изготвянето на досие за убийството на Голд и непрестанните усилия да не мисля колко ми се иска да се прибера, до края на следобеда съвсем успях да забравя за Джонас.

И по някаква причина — може би от желание да се почувствам полезен, а може би просто защото исках малко чист въздух — не се отказах от първоначалното си решение да водя разследването на случая „Голд“. Хвърлих едно око на дъската с имената на полицаите и се спрях на Монси и Дани Райдаут, за да ми помагат с разпитите.

Една от причините да избера Монси беше нейната свръхестествена способност да кара хората да се чувстват така, сякаш трябва да се оправдават за нещо пред нея. Нямах никаква представа как го прави, но заради това беше сред двамата или трима най-добри разпитващи, които бях срещал през живота си. Дани, от друга страна, имаше големи, невинни, разочаровани от живота очи, които не спираха да притискат лъжците, докато най-сетне не се предадяха окончателно и не му разкриеха цялата истина. Между него и Монси имаше някаква необяснима химия, която ги правеше добър екип. Обикновено вършеха работа, но освен това си беше и просто забавно да ги изпращам заедно.

След това се обадих в кабинета на Макс Карас, за да си запазя час за консултация по-късно през седмицата. Бях готов да взема първия свободен.