Том Райт - Черните птици

— Джуъл казал ли е нещо друго? — попитах Уейн, докато се изправях и отново набирах номера на Джейна.

— Само нещо за това, че ще удари кучия син там, където не живее. После скочил в микробуса си и отпратил към града. Не знам какво би трябвало да означава това.

Аз знаех точно какво означава, но въпреки това закъснях с няколко минути, докато стигна до къщата на Джейна. Докато карах на слалом между колите и минавах на червено със светнат буркан, се опитах да се свържа със стационарния телефон на Джейна, номера в галерията и още веднъж с мобилния ѝ телефон, но тя не вдигна нито един от тях. Улицата пред мен беше задръстена и в двете посоки и аз завих между паркираните коли и изскочих на тротоара, като пометох половин дузина паркометри с ролбара на пикапа. Няколко секунди по-късно ми се наложи да направя остър ляв завой, за да се върна на улицата, след като един човек излезе от някаква бръснарница пред мен и замръзна. По пътя блъснах и няколко колички за пазаруване, оставени пред магазин за един долар. С периферното си зрение видях как една от тях лудешки се превъртя във въздуха, прелетя над колите по улицата и се заби във витрината на автосервиза от другата страна.

Стигнах до „Бордър“ и завих надясно към „Килн-Роа“, настъпил газта до ламарината. Мятах се от едната страна на улицата до другата, за да избегна колите срещу мен, и крещях като луд на шофьорите им да се махнат от пътя. Когато доближих галерията, рязко завъртях волана, прескочих бордюра и прегазих оградата, за да спра между галерията и къщата. Белият микробус GMC на Джуъл беше паркиран накриво на алеята пред входа, застлана с каменни плочи.

Сребристият ван хонда одисей на Джейна беше на обичайното си място зад алеята, а страничната врата беше широко отворена, сякаш с момичетата бяха разтоварвали багажа си. Но не виждах никакви признаци на живот — никой не говореше и не се смееше, никой не се караше кой куфар да носи, не се чуваше нищо друго освен потракването на изстиващите двигатели на двете коли.

Знаех, че нямам никакво време, и не исках да губя нито секунда повече и да не давам никакво предупреждение, като се опитвам да отворя вратата, така че извадих резервния си зиг-зауер, изхвърлих от съзнанието си мисълта за нажежената до бяло болка в коленете и разбих вратата с ритник, без да намалявам скоростта. Нахлух вътре, докато наоколо, все още хвърчаха трески.

Видях един от възможните сценарии, за които се бях молил по пътя: Джейна беше жива, но устата ѝ беше запушена и тя беше завързана с дебела лепенка за един стол. Очите ѝ бяха широко отворени и немигащи, а зениците ѝ бяха разширени от страх. Гледаше ме и дишаше тежко. Собствените ми усещания сякаш бяха свръхестествено изострени, така че всички подробности от вътрешността ми се струваха очертани остро като с бръснач и огрени от ослепителна светлина — дори най-миниатюрните трески и люспи бяла боя от касата на вратата, разпръснати по пода, и отделните прашинки във въздуха, които бавно преминаваха през лъча от слънчева светлина, струяща през страничния прозорец. В къщата цареше мъртвешка тишина с изключение на тиктакането на електрическия часовник на стената вляво от мен, който разделяше времето на секунди, протяжни като минути. Нямаше никакви други признаци на живот — нито Джордан, нито Кейси, нито котката, нито Джуъл.

Отново погледнах към Джейна и видях страха и отчаянието в очите ѝ, както и блясъка на потта по челото и страните ѝ. Не изглеждаше да е пострадала физически. Въпреки това напрежението ѝ не намаля с пристигането ми; напротив, продължаваше да се покачва.

Изведнъж долових намек за пот, тютюн, застоял дим от марихуана и химикал за обработка на бетон — същата комбинация, която бях подушил пред работилницата си онази нощ, когато направих поставките за книги на Ел Ей; същата миризма, която и самата тя беше усетила до вратата на кухнята ми. Миризмата идваше откъм кухнята. Възможно най-безшумно пристъпих надясно, за да застана на по-подходяща позиция към входа на кухнята. Държах пистолета в готовност в двете си ръце, насочен към пода на метър и половина пред мен. Опитвах се да не мисля как само след няколко удара на сърцето положението на Джейна сигурно щеше да ме накара да обърна гръб на кухнята.

В този момент иззад ъгъла се показаха Рейфърд Джуъл и Кейси. Джуъл беше с якето на „Харли-Дейвидсън“, което беше описала Джордан, и държеше Кейси пред себе си, като с едната си ръка стискаше дясната ѝ гърда под пуловера, а с другата беше притиснал дулото на един револвер „Таурус“ .38 калибър отстрани във врата ѝ. Беше посивял, потен и не се беше бръснал от няколко седмици. Косата му беше вързана с мръсна червена лента, а зъбите му бяха съсипани от амфетамините и приличаха на надгробните камъни в изоставено гробище. Погледнах го в очите, кървясали от наркотиците, и видях един подивял нерез, който отдавна беше загърбил всякакъв страх и беше напълно лишен от здрав разум.