Джон Коннолли - Всяко мъртво нещо

Има следи от вода по вратата, сочещи, че тя е била изтрита.

Няма следи от грабеж. Не бяха намерени отпечатъци по телата на жертвите въпреки направените кожни тестове.

Чарлз Паркър бе отведен в отдел „Убийства“, където даде показания (включени в доклада).

Седях в стаята за разпити и много добре съзнавах какво правят. Самият аз съм го вършил толкова много пъти. Разпитваха ме, както аз съм разпитвал други преди. Използваха странната, официална лексика на полицейския разпит.

— Спомняте ли си действията си впоследствие?

— Спомняте ли си разположението на клиентите спрямо бара?

— Забелязахте ли нещо относно състоянието на ключалката на задната врата?

Това е объркано, езиково тежко, професионално арго, далечно напомнящо за правния речник, който пък замъглява всяко криминално разследване, както димът забулва клиентите в бара.

След като дадох показания, Коул провери в заведението. Потвърдиха му, че съм бил там по същото време; стана ясно, че не е възможно да съм убил собствените си съпруга и дъщеря.

Но дори и при това положение пак плъзнаха слухове. Бях питан отново и отново за брака си, за отношенията ни със Сюзън, за движението ми през седмиците преди убийствата. От смъртта на Сюзън щях да получа застраховка. Трябваше да давам обяснения и за това.

Според лекарската преценка в мига на връщането ми Сюзън и Джени са били вече мъртви от четири часа. Трупното вкочаняване, особено на вратовете и долните челюсти, вече бе настъпило, а то показваше, че са умрели към 21,30 ч или малко по-рано.

Причината за смъртта на Сюзън бе прерязване на сънната артерия, а Джени… При Джени уплахата бе причинила огромен приток на адреналин, в резултат на което последвал вентрикулярен удар и смърт. Така го бяха описали специалистите. Джени, моето свито, чувствително дете със слабо сърце, буквално бе умряла от страх още преди убиецът да й пререже гърлото. Според лекаря тя вече е била мъртва, когато лицето й е било одрано. Но не и Сюзън. Освен това никой не знаеше защо тялото на Джени е било преместено върху това на майка й.

Следват други доклади по случая.

Имам алибито на пияницата. Докато някой убива жена ми и дъщеря ми, аз се наливам с бърбън в някакъв си крайпътен бар. Но те се връщат отново и отново при мен, понякога красиви и усмихнати — както приживе, друг път — безлики, окървавени… както ги бе оставила смъртта. Махат ми с ръка, зоват ме при тях в мрака, където за любовта място няма, където се крие злото, украсено с хиляди избодени очи и отрязаните лица на мъртвите.

Когато пристигам, вече е тъмно. Портата е заключена. Стената е ниска — лесно я прескачам. Вървя внимателно, за да не стъпя върху надгробните плочи и оставените цветя. Накрая стигам до тях. Дори и в непрогледната тъма знам къде са, те от своя страна също знаят къде да ме намерят.

Понякога идват при мен, в промеждутъка между съня и пробуждането, когато улиците са още тихи и сиви, а зората бавно се процежда през завесите и огрява стаята с мека, слаба светлина. Влизат, виждам очертанията им в мрака — моите съпруга и дете; гледат ме безмълвни, алени в неспокойната си смърт. Пристъпват наблизо, усещам дъха им в нощния бриз, пръстите им в клоните на дърветата — чукат по прозореца ми. Идват и вече не съм сам.

Аз съм човек, треперещ в гърча на собствената си мъка и болка. Аз съм онзи, чийто свят е напълно разстроен, скъсал с нормалното, за да потъне в хаоса. Човек, чиито съпруга и дъщеря го посещават и безмълвни, дълго го съзерцават.

Сервитьорката е около 50-те. Облечена е с тясна черна минипола, бяла блуза, черни обувки с високи токчета. Тялото й сякаш се кани да изскочи от дрехите. Все едно е напълняла несъразмерно по мистериозен начин през времето между обличането си сутринта и пристигането на работа. При всяко доливане на чашата с кафе ме нарича „миличък“. Добре, че не иска друго.

Близо 90 минути седя до прозореца, наблюдавам кафявата сграда отсреща. Сигурно келнерката вече се пита още колко ще остана и дали ще си платя сметката. Отвън улиците в Астория гъмжат от тарикати и измамници. Чакам Дебелия Оли Уотс да напусне скривалището си, а междувременно изчетох „Ню Йорк Таймс“ от игла до конец. Търпението ми е на привършване.

В моменти на слабост решавам да не купувам „Таймс“ в делници, а само в неделя. Така имам поне извинението, че го купувам заради повечето страници. Другата възможност е да купувам „Поуст“, но тогава пък вероятно ще се пристрастя към купоните за намаление — ще започна да ги изрязвам и сегиз-тогиз да притичвам до местния магазин по чехли.