Джон Коннолли - Всяко мъртво нещо

— Няма повече да се обаждам. Невъзпитано е да се подслушват чужди разговори. Следващото послание, което получите, ще бъде оцветено с кръв.

И връзката секна.

— Да ти го начукам! — изрева Улрич. — Кажи ми, че сте го засекли.

— Не можахме — извинително отвърна Брило и захвърли слушалките на леглото.

Зарязах хората на ФБР да си прибират техниката, която отнасяха в бял форд пикап, и тръгнах по „Куортър“ към прочутия „Наполеон“. Исках да се обадя на Рейчъл Улф, но не и по клетъчния телефон. По някаква причина си въобразявах, че е някак си измърсен поради ролята си или пък изцапан с кръв. Нали ми е връзката с убиеца… Нужно ми бе и да походя малко, краката ми се бяха схванали от седене.

Тя вдигна слушалката на третия сигнал.

— Обажда се Чарли Паркър.

— Здравей — говореше на „ти“ за пръв път, изглежда, се колебаеше как точно да ме нарече.

— Наричай ме Птица — рекох.

— Добър прякор имаш.

Настъпи неудобна пауза, после тя рече:

— Откъде се обаждаш? Около теб чувам много шум.

— Ами да. Какво очакваш — Ню Орлиънс — след това колкото се може по-накратко и синтезирано й обясних какво бе станало дотук.

Тя слушаше, без да ме прекъсва, и веднъж или дваж ми се стори, че дочувам ритмичното потупване на писалка по слушалката отсреща. Свърших и я попитах:

— Е, какво ще кажеш? Нещо да ти говори по така?

— Не съм сигурна. Спомням си някои прочетени преди години неща, някои лекции също, но не зная къде да проверя. Мисля си, че от предишния ти разговор с този човек могат да се направят някои заключения. Все пак е малко по-особено, не е достатъчно ясно, разбираш ли? Къде си отседнал?

Дадох й хотелския номер и адреса. Тя си ги повтори на глас, докато го записваше.

— Ще ми се обадиш ли пак? — попитах.

— Не, сега ще си направя резервация и ще дойда при теб.

Закачих слушалката, огледах се. Наоколо имаше много народ. Повечето местни хора, но и бохемски настроени посетители, някои от тях вероятно гости на хотела над барчето. По говорителите звучеше джаз. Класическо парче, но не можех да се досетя на кого. Въздухът бе почти непрозрачен от тютюнев дим.

Нещо около обажданията на Пътника не се получаваше точно. Нещо смътно ми се въртеше из главата, но не можех да го усетя добре. Обажда се и знае, че съм в Ню Орлиънс. Добре. Знае къде съм отседнал, знае за федералните ченгета. И тази осведоменост ми говори, че той е наясно с полицейските процедури и най-вероятно по някакъв начин наблюдава или следи цялото разследване. Това отговаряше на нахвърления от Рейчъл портрет.

Трябва да е бил на местопрестъплението, когато пристигнахме, или го е посетил след нас. Нежеланието да говори по-дълго бе разбираемо, щом като знае за подслушвателната и проследяващата техника, но пък второто му обаждане… Преповторих думите наум, опитах се да стигна до причината за съмненията, които ме измъчваха, но не успях.

Прииска ми се да остана в този стар и прочут бар, да почувствам неговата атмосфера, веселието, нощния живот, но не — трябваше да се върна в хотела „Фласонс“. Прибрах се и въпреки жегата отворих прозорците, излязох на балкона. Огледах овехтелите съседни сгради с железните тераси, ноздрите ми веднага уловиха пъстрите миризми на кухнята от недалечния ресторант, примесени с дим и изгорели автомобилни газове. Заслушах се в инструменталната джазова музика, долитаща от бар на „Гъвърнър Никълс“, във виковете и смеха на хората, запътили се към капанчетата и барчетата на „Бърбън Стрийт“, в напевния акцент на местните и гласовете на гостите, изобщо в звуците на живота, минаващ под прозореца ми.

Помислих и за Рейчъл Улф, представих си я и тя застана пред очите ми с дългата, падаща по раменете коса, по напръскания с лунички бял врат…

Същата нощ сънувах амфитеатрална зала, скамейките и пътеките й бяха препълнени с възрастни мъже. Стените бяха облечени с дамаска, две огромни факли осветяваха правоъгълна маса в центъра със закръглени ръбове и подобни на кости крака. На нея лежеше Флорънс Агиляр, утробата й бе разтворена, отгоре й се бе надвесил брадат мъж в черна роба. Държеше скалпел с дръжка от слонова кост. Около врата и зад ушите й забелязах следи от врязано в плътта въже. Главата й бе изкривена гротескно.

Когато хирургът направи разрез, от матката й изпълзяха змиорки и тупнаха на пода; мъртвата отвори очи и от устата й излезе подобие на стенание. Лекарят напъха парцал в устата й, старците се взираха втренчено, някъде наоколо в мрака подрънкваха скелети. Той продължи да реже, а на пода около краката му вече имаше истинско езеро от змиорки; той бе потънал в тях до глезените. И тогава светлината изгасна в очите й.