Джон Коннолли - Нечестивци

Оказа се, че родителите на Рейчъл ги няма. Заминали бяха за уикенда, очакваха ги да се върнат чак в понеделник. Затова пък бе пристигнала Пам — сестрата на Рейчъл — да й помага и да не е сама със Сам. Толкова много бе пораснало това дете, макар че не бях го виждал само няколко седмици! Или може би така ми се струваше, бидейки в ролята на отделен от дъщеря си баща. Човек, комуто е разрешено да следи детското развитие през дълги интервали от време, а не ежедневно, както в нормалните семейства.

Може би размишлявах прекалено песимистично? Не бях сигурен. Иначе с Рейчъл редовно говорехме по телефона. Липсваше ми тя, надявах се, казвах си, че и аз й липсвам. Но за това дума все не ставаше, още повече толкова рядко се срещахме на живо, родителите на Рейчъл все присъстваха, главното внимание се насочваше към Сам. И така все отлагах важния разговор за нас самите, защо и как бяхме позволили нещата помежду ни да се влошат до такава степен. Вече не знаех каква е истината: дали сами си усложнявахме живота в опит да предотвратим една крайна конфронтация, която би ни разделила окончателно? Или пък раздялата бе искрен опит да преоценим досегашното и да вземем решение как бихме желали да живеем занапред? Така или иначе периодът на раздалечаване ставаше все по-дълъг и по-сложен, а от време на време и злокобно придобиваше финални нюанси. За известно време през май Рейчъл доведе Сам обратно в Скарбъро, само че отново намерихме почва за сблъсъци и между нас зейна дистанция, която по-рано не съществуваше. Тя се чувстваше некомфортно в къщата, където едно време живеехме съвсем непринудено, а детето не можеше да спи в старата си стая, будеше се и плачеше. Бяхме ли свикнали вече един без друг, въпреки че аз все така я желаех, струваше ми се, че и тя мен? Сякаш съществувахме в някакъв пренапрегнат свят, където нещата оставаха недоизречени от страх, че формулираме ли ги ясно, крехката тъкан на съвместното ни съществуване ще колабира веднъж и завинаги.

Родителите на Рейчъл бяха ремонтирали старите конюшни в имота си, превръщайки ги в голяма къща за гости. Рейчъл я бе харесала и затова със Сам живееха там. Жена ми отново работеше на договор като лектор в катедрата по психология към Върмонтския университет в Бърлингтън. Там преподавала психология на престъпника, давала и консултации. Разказа ми за това, докато седяхме в кухнята и пиехме кафе, обаче то беше сякаш между другото, не както се споделя с много близък човек, а както бихте заговорили случайно с непознат, срещнат някъде на гости. В миналото тези разговори бяха съвсем други, те създаваха интимност и съпричастие, сближаваха, споделяйки всеки малък детайл. Не и сега.

Сам бе клекнала на пода край нас, играеше си с няколко пластмасови селскостопански животни. Наблюдавах с интерес как взе две овчици, почукна главичките им една в друга, сетне се изправи и подаде по една на нас с Рейчъл. Нещо ме жегна в гърдите, задави ме. Фигурата беше топла, това бе топлината на мъничките детски ръчички.

— Може ли това да е метафора за нашите отношения? — запитах Рейчъл плахо.

Тя бе изморена, а ми се струваше много красива. Извърна очи към мен и зърна погледа ми. Изчерви се леко, отметна падналия върху лицето й кичур коса.

— Не вярвам, че можем да разрешим проблемите, като си чукаме главите една в друга — хапна ме тя. — Иначе си признавам, че бих изпитала удовлетворение твоята глава да я чукна в нещо по-твърдо.

— Хубаво казано — рекох тихо.

Тя се усмихна, протегна ръка, докосна моята с върха на показалеца.

— Не съм искала да те обиждам — рече.

— Не се чувствам обиден. Но ако това ще те зарадва, аз често имам същите пориви — да си блъсна главата в стената.

— Но не да блъснеш и моята? — мярна ме тя с очи.

— Ти си прекалено красива за подобно отношение. Страх ще ме е прическата ти да не разваля.

Разтворих пръсти, стиснах показалеца й леко. Сякаш електрическа искра премина помежду ни.

— Хайде да излезем, да се поразходим — каза Рейчъл. — Пам ще гледа малката.

Изправихме се, тя викна името на сестра си. Пам влезе прекалено бързо, дори време нямах да пусна пръста на Рейчъл. Изгледа ни знаещо, но не и укорно, което за мен все пак бе нещо. Защото бащата се държеше доста по-различно — той да ни види така, сигурно би се развикал. Не се разбирахме с него и то беше така още от началото. А сега вероятно се надяваше, че разривът между мен и дъщеря му е окончателен и необратим.

— Защо пък да не взема Сам с мен? — разприказва се сестрата. — И така се налага да отскоча до магазина да купя туй-онуй, пък тя много обича с хора да се среща, нали, сладичко?