Джон Коннолли - Нечестивци

— А ти изглеждаш чудесно — избудалках го аз. — Пък дрехите по теб още повече.

— Нов човек съм станал — усмихна се той. — Храня се здравословно, редовно спортувам, кучето разхождам.

— Аха, браво, браво. Хубави дрешки, екологично съобразена храна, в спортен клуб ходиш, куче си си купил.

Ейнджъл се усмихна отново, замисли се за миг, току запита:

— Ти сигурен ли си, че не си гей?

— Няма начин — рекох. — Време нямам за такива неща.

— Сигурно точно за това те харесвам — заяви той. — Ти си си гей, без да си гей. Нещо като неосъзнат.

Ейнджъл се бе появил тази вечер, облечен в едно от старите ми, изхвърлени от употреба кафяви кожени якета, дето имитират пилотските. На места материалът бе така изтъркан, че направо белееше. Изтритите му джинси бяха „Ренглър“ с вълнообразна бродерия по задните джобове, а тениската бе марка „Хол & Оутс“. Всичко това означаваше, че в модно отношение Ейнджъл все така си бе някъде около годината 1981.

— А възможно ли е човек да е гей, пък и хомофоб, а?

— О, да. Все едно самоненавиждащ се евреин, а разликата между двете категории е в храната. Във втория случай е по-добра.

Луис се върна.

— Тъкмо му разправях колко е гей — каза му Ейнджъл, като в същото време си мажеше филийка с масло.

Частица от маслото капна върху тениската, а той я изгреба с пръст и го облиза. Лицето на елегантния Луис остана каменно, само едва забележимо леко присвиване на очите за частичка от секундата показа неодобрението му.

— Аха — кимна Луис. — Само дето не мисля, че си подходящ да оглавиш зарибяването на нови членове.

Засмях се, такъв им бе хуморът на тези мои стари приятели.

Сетне ядохме, говорихме за Мерик, разправих им какво съм научил от Ейми Прайс. По-рано през деня се бях обаждал по телефона на Мат Мейбъри, посредник при продажбата на недвижими имоти от Масачузетс. Познавах го отдавна, фирмата му вършеше добър бизнес почти в цяла Нова Англия. Печен беше, затова помолих справка да ми направи: дали „Елдрич и съдружници“ са участвали през последните години в сделка с имоти в зоната на голям Портланд. Не беше лесна задачата, затова и аз цял следобед бях въртял телефоните по хотели и мотели, обаче напълно безполезно. Все едно питах: могат ли да ме свържат със стаята на Франк Мерик? И всеки път отговорът бе, че такъв човек при тях няма. Знаех, че е възможно да е използвал друго име. Така или иначе ясно беше, че е полезно да съм наясно накъде би се отправил Мерик, когато ченгетата го пуснат.

— Виждал ли си Рейчъл напоследък? — запита ме Ейнджъл по-късно.

— Преди няколко седмици.

— Как са нещата между вас?

— Не особено блестящи.

— Лошо, срамота е.

— Ами да, за съжаление.

— Но ти трябва да се опитваш да промениш нещата, нали го съзнаваш?

— Благодаря за съвета.

— Може би не е лошо сега да отскочиш до нея — докато Мерик е в пандиза.

Замислих се върху думите му, в същото време се зададе келнерката със сметката. Много ми се искаше да ги видя и двете. Да прегърна Сам, да говоря с Рейчъл. И без това непрекъснато слушах приказки за хора — мъчители на деца и за съсипания им в резултат на това живот.

Луис извади пачка, започна да отброява банкноти.

— Може би пък да отида да ги видя — изтърсих аз.

— Ние ще ти гледаме кучето — обеща Ейнджъл. — На разходки ще го водим. Ако е таен гей като теб, нищо против няма да има.

Не беше кратко пътуването до къщата във Върмонт, където сега живееха Сам и Рейчъл заедно с родителите й. Ловенето време на волана изкарах в размисли. Систематизирах наученото за Даниъл Клей, казаното за и от Мерик, опитвайки се да наместя в общата картина тайнствения клиент на Елдрич. Адвокатът ми бе изтъкнал, че клиентът му не се интересувал от Даниъл Клей, а в същото време и двамата всячески помагаха на Мерик, който на свой ред пък страдаше от фикс идеи спрямо същия този Клей. Сетне идваха и тези фантасмагорични Празни хора, каквито и да бяха те в действителност. И аз ги бях виждал или може би бе по-точно да кажа, че се бяха появявали някъде в обхвата на моите възприятия. Прислужничката в дома на Джоел Хармън също ги бе зърнала, а след краткия снощен разговор с Ребека Клей излизаше, че и дъщеря й Джена ги е рисувала, преди да замине за Вашингтон. Единствената връзка между всички тези неща бе Мерик. Когато обаче го бях питал, а и на разпита му зададоха същия въпрос — сам ли работи и дали води някого със себе си, — той се бе изненадал и отговорил отрицателно. А изненадата му изглеждаше напълно неподправена. И така оставаше въпросът: кои са тези бледолики, безоки същества и защо са тук?