Джон Коннолли - Нечестивци

— Прекалено е рисковано, да — съгласи се тя. — Обаче това не изключва възможността и той да е педофил. Нито пък другата възможност — изнудване.

— Значи продължаваме да приемаме тезата, че е виновен.

— Не, просто разсъждаваме, предполагаме.

Интересни разсъждения, но доникъде не водеха. Нещо ми се губеше в цялата картина, но не можех ясно да го формулирам. Тръгнахме обратно към къщата. Луната вече бавно изгряваше над нас. Предстоеше ми дълго пътуване обратно към дома и изведнъж се почувствах неимоверно, непоносимо самотен. Не исках да се разделям с тази жена и с нашето общо дете. Не исках да оставям нещата така. Не можех.

— Рейч… — обадих се и млъкнах, спирайки на място.

Тя също спря, извърна се назад към мен.

— Какво се случи с нас?

— По тази тема вече сме говорили.

— Наистина ли?

— Знаеш, че е така — отвърна тя. — Мислех си, че мога да те контролирам, както и нещата, които вършиш, но може би се оказах неправа. Нещо в мен реагира на ситуацията, сигурно това мое аз, дето е било гневно и наранено. Обаче в теб има нещо, което е толкова силно, че просто ме плаши. И…

Мълчах.

— Когато се върнах в къщата онзи път през лятото, когато ние… не искам да казвам „когато се събрахме пак“, защото то не изтрая достатъчно, че да го наречем с тези думи… значи, когато поживяхме заедно за малко, аз отново… всъщност истински разбрах колко ми е омразно онова място. Ненавистно ми бе да живея там. Не съм го разбирала, докато не си тръгнах, а сетне се върнах, обаче на онова място нещо съвсем не му е наред. Разбирам, че е трудно да обясня какво искам да кажа. Може би и не съм се опитвала да го направя, не и гласно, обаче зная, чувствам, че има неща, които не си ми казвал. Чувала съм те понякога в съня си да зовеш някои имена. Виждала съм те с очите си да вървиш из къщата полубуден и да разговаряш с хора или неща, които аз не виждам, но иначе зная кои са. Наблюдавала съм те в мигове, когато си смятал, че си сам, да откликваш на скрити в сенките неща…

Тя се засмя безрадостно.

— По дяволите, веднъж дори видях и кучето да прави същите неща. Ти и него си го изкрейзил. Аз в духове не вярвам. Сигурно затова и не ги виждам. Вярвам, че те идват от нас самите, не от отвъдно някакво си. Хората сами си ги създават. И всички тези приказки за духове с несвършена на земята работа, обитаващи разни места привидения или хора, отпратени отвъд, преди да им е дошло времето… ей такива неща — изобщо не вярвам и дума от тях. Живите са онези с недовършената докрай работа и най-вече онези от тях, дето не могат да се разделят с миналото. Твоята къща — значи казвам не друга, а твоята къща — е обитавана. Духовете в нея са твои духове. Ти си ги създал и само ти можеш да се отървеш от тях. И докато не го направиш, никой друг не може да бъде част от твоя живот. Защото демоните в съзнанието и в сърцето ти ще го прогонят. Не можеш ли да разбереш? Аз разбирам през какво си минал, какво си изживял през всичките тези години. Изчаквах да ми разкажеш, само че ти не можеше да го направиш. Понякога си мисля, че те е страх — страх те е, че като го направиш, като ми разкажеш всичко, и те ще си отидат. А ти не искаш те да си отидат, нали? Именно те подхранват онази ярост в теб. И затова гледаш съшия този човек на име Мерик и го съжаляваш… и дори това не е всичко: ти му съчувстваш. Съпричастен си.

Лицето й се промени, гласът й заедно с него, бузите почервеняха от гняв.

— Е, хубаво, внимавай добре, осторожно се вглеждай в него отблизо, защото ако всичко това не спре, и ти ще станеш като него. В празен съд ще се превърнеш — мотивиран, движен от омраза и мъст, от несъстояла се любов. И в края на краищата не сме разделени просто защото се страхувам за Сам или за мен, или за теб и заради това какво би могло да се случи с всички нас като следствие от твоята работа, о, не. Аз се страхувам от теб, от факта, че част от теб я влече злото и болката и нещастието. Че гневът и мъката в теб винаги ще трябва да бъдат подхранвани. И това никога няма да свърши. Казваш, че Мерик е човек, неспособен да прощава. Е, добре, знай, че и ти също не можеш да прощаваш. Не можеш да простиш дори на себе си, че не си бил на мястото си да защитиш съпругата и детето си, не можеш да им простиш също, че са умрели и са те изоставили. Може би в началото вярвах, че това ще се промени, че нашето присъствие в общия ни живот ще ти помогне да се изцелиш поне малко. Да намериш покой с нас и в нас, само че и това няма да го бъде. Може би го искаш, обаче не можеш да се събереш, че реално да го постигнеш. Ти просто…